0
0
В НАЛИЧНОСТ: Да (В редакцията на вестник „Парекордзагани Цайн“; бул.“Източен“ 80, офис 101, Пловдив 4018; ; тел. 032/262396; e-mail: agbu.voice@gmail.com; доставка и чрез куриер за сметка на получателя)
АВТОР: Гаро Домбакян
ЗАГЛАВИЕ: “Спомени на един баща”
РЕДАКТОР: д-р Екатерина Домбакян
ИЗДАТЕЛ: „Макрос“
СТРАНИЦИ: 196
ГОДИНА НА ИЗДАВАНЕ: октомври 2012 г.
ISBN: 978-954-92633-8-1
КРАТКО ОПИСАНИЕ НА СЪДЪРЖАНИЕТО:
Гаро Степан Домбакян, роден на 24.10.1920 г. в град Пловдив, България, син на Близа и Степан Гарабед Домбакян от град Малгара (Малкара, Турция). Починал на 03.02.2006 г. в град Пловдив. Женен с Невена Стефанова Домбакян (*12.05.1924|Ц| 1.07.1985 г.), дъщеря на Зафирка Пенчева Кокенова (Джапунова) и Стефан Георгиев Джапунов от Пловдив.
„Спомени на един баща“ е първата му книга, написана между 1987 г. – 1993 г. Издава се посмъртно. Посветена на 100 годишнината от преселението на арменците в България.
Книгата е жив епос на арменско-българските взаимоотношения през 20 век. Така също и историческа документация на събитията около Първата и Втората световна война и последиците от тях. Авторът разказва много картинно за житейския опит на четири поколения от семейство Домбакян и успоредно за много исторически особенности от миналото на град Пловдив и Хисаря. Изпъстрена е с безброй имена на арменски и български граждани, душевни спътници на семейството ни. С присъщата за автора безкрайна благородност е успял да отрази дълбоката ни признателност към всички, които са ни обкръжавали.
Вечна благодарност на семейства Добровски, Ипократови и Давидян, които са ни подпомагали и дарили с обич и искренно приятелство.
ОТКЪСИ ОТ КНИГАТА:
„ Най-трудната професия е родителската”
Спомени на един баща
1. Потомствата
За прародителите си съм чувал от майка си, че са се преселили в началото на XIX век в град Малгара от Западна Армения.
Дядо ми от бащина страна – Гарабед Домбакян – познат още като „чантанин хаджи Гарабедо” от първия си брак е имал дъщеря – Манник, а от втория си брак с баба Сърпухи се раждат баща ми Степан през 1885 година и чичо Манук – през 1892г.
Дядо Гарабед бил заможен търговец-манифактурист и държал в дюкяна си и абаджийска работилница, по специално за изработване на турско мъжко облекло. Магазинът му се намирал под собствената му триетажна къща в центъра на Малгара, точно срещу арменската църква. Дядо Гарабед е бил набожен и дълбоко религиозен човек, посетил „Божи гроб” в Ерусалим и затова е наречен „Хаджия”. Бил е в църковното настоятелство и деен участник в храмовия живот, като певец и съратник за преуспяването на църквата „Св.Торос”. В процеса на производствената дейност на своя магазин и абаджийство е ползувал услуги на надомни добри изявени шивачки, които обикновенно изработвали допълнителните украси по облеклото, като нашиване на галони, гайтани и изработка на бродeрия по стила „Сузане”. Именно такова сътрудничество намира дядо Гарабед в лицето на „терзи” Макрухи ханъм, известна като добра шивачка в Малгара.
Баба ми от майчина страна – терзи Макрухи Зармарян, родена през 1853 година остава съвсем млада на 35г. вдовица с 3 дъщери: Зарухи, Елиза и Хрипсиме. Благодарение на трудолюбието си и добре създадената клиентела, с активната помощ на дъщерите си, успява да просъществува и живеят един сравнително спокоен живот. Връзката между терзи Макрухи и дюкяна на Хаджи Гарабед за взимане и връщане на изработените поръчки била осъществявана от средната дъщеря на шивачката-Елиза, която извършвала и най-финните работи по нашиване-бродиране на абите: „сюзането”, тя завършила специални курсове по бродерии в Одрин.
Хаджи Гарабед като прозорлив търговец и баща, виждайки сръчността на момичето, решава да я направи своя снаха. Дядо Гарабед осъществява намерението си и през 1911г. оженва синът си Степан за Елиза. Прибира булката в дома си и започва съвместен живот. На следващата 1912г. се ражда първата им рожба Ахавни („Гълъбица”).
Балканската война
До края на годината избухва Балканската война и в Малгара навлизат български войници. Започва настаняването на офицерството и щабовете на българската армия в жилищата на видните арменски семейства. По такъв начин в домът на хаджи Гарабед биват настанени на квартира трима български офицери, единият-поручик Красновски от Пазарджик, другият-подпоручик Давид Израел от Пловдив, и трети офицер, името на който не ми е предадено. Повече от година и половина гостите биват обградени от топлите грижи на семейство Домбакян. Имат ги като свои деца, хранят се заедно, перат ги, почистват стаите им и въобще създават чудесен уют, за което винаги се отнасят с признателност към домакините. Запомнили сме от онова време думите казани от офицер Давид Израел след всяко хранене: „мерси мадам, всичко беше много хубаво”.
Със завършването на Балканската война, българската армия е принудена да напусне Малгара. Заминават си и тримата офицери, настанени в дома на сем. Домбакян, изказвайки своята благодарност за доброто гостоприемство, като ги канят, когато им се отдаде възможност да дойдат в България да ги посетят, за да могат и те да се отплатят със същото гостоприемство.
Не минава много време от напускането на българските войски, започват да се създават нови младотуски групировки, които са явно настроени против местните арменци и тези, които са имали контакти с българските военни части. Започват да се организират хайки за издевателства и събиране на младите, по интелигентни арменци, с цел да ги интернират, заточат или убият. Започват да изготвят списъци с отговорници, кой кого ще задържи следващия ден по квартали. В тези списъци попада и моя баща Степан.
Турския приятел
По една случайност, близък другар от детството на баща ми турчин, късно вечерта научавайки какво очаква най-добрия му приятел, отива посреднощ и го предупреждава. Отива до бабината си къща да впрегне бричката и да се върне след час време, докато той се приготви и вземе най-необходимото със себе си, жена си и детето, за да ги откара до най-близката ж.п. станция, за да може час по-скоро да напусне града.
Баща ми разтревожен се принуждава да събуди баща си, комуто съобщава какво му е казал преди малко неговия приятел турчин. Дядо Гарабед потвърдил, че нещо се е шушукало межди еснафа за някакво раздвижване на духовете за отмъщение и твърде било вероятно това да е истина. Набързо слиза в дюкяна си и от касата изкарал малко жълтици и банкноти и ги дал на баща ми, като от своя страна баба ми събрала бухча с пелени, детски дрешки и некое одеало за път. Не закъсняло турчето с бричката и още сънени, със сълзи на очи, моите родители се разделили с шепа багаж от родния дом.
На път за България
На следващата заран международния трен изтърсил моите родители на (свиленградската) Мустафа-паша гара и за голяма тяхна почуда намират на пирона на гарата още десятки навреме избягали от турския ятаган арменски семейства.
Осведомявайки се от началник-гарата в кои градове в България има повече арменци, моите родители решават да дойдат в гр. Пловдив. Тук биват добре посрещнати от мили родолюбиви арменци, които отделят от най-оскъдното си, за да помогнат на бежанците. Майка ми с благодарност често е споменавала името на някоя си госпожа Вартине, която заявявайки на моите родители, че и тя самата е преживяла тези несгоди на бежанците, с готовност отстъпва една от стаите, дава им дюшеци, юргани и най-необходимите други помагала за преживяване.
2. Ходене по мъките на бежанците
За късо време в Пловдив прииждат много прокудени арменски семейства, избягали от погромите на османските изстъпления. Живота става тежък. Баща ми знае, макар и осигурен с доста златни монети от родителите си, че готовите пари скоро се изчерпват. Решава да потърси някакво препитание, но все несполучливо. А времето минава. След няколкомесечен престой в Пловдив, решава да потърси поручик Красновски от Пазарджик, който преди година е бил с българските войски у тях на квартира в Малгара. Красновски се оказва много добросъвестен човек, а неговите родители още по гостоприемни, задължават баща ми веднага да премести семейството си от Пловдив в Пазарджик. В дома на сем. Красновски моите родители намират истински радушен прием. Майката веднага преотстъпва предната спалня на нашите. Осигурява топли пеленки и завивки за малката ми сестричка. Въобще за няколко дни така се поставят нещата, че родителите ми биват приети като равностойни членове на сем. Красновски. Старият Красновски, местен влиятелен човек, подпомага моя баща с наличните си жълтици да наеме дюкян и се занимава с дребна търговия - разпродаване на плодове, зеленчуци и бакалия. Обаче предприемчивият търговски дух на баща ми не задоволява тази работа. Свикнал в родния си град с голямата търговия по манифактура – абаджийство не може да се примири с тази кокошкарска търговия и започва да мисли за изход от това положение. Често посещава гр.Пловдив и вижда, че неговите сънародници бежанци в този по-голям търговски град са успели за късо време да създадат уредени работилници и търговски магазини. Унего започва да се заражда намерението час по-скоро да напусне Пазарджик и да дойде в Пловдив.
Междувременно започва Първата световна война и баща ми Степан бива мобилизиран в българската войска и като необучен във военното дело бил зачислен в обозна домакинска част като каруцар и изпратен в Южна Македония на бойния фронт около завоя на река Черна. По време на военните действия бива наранен от шрапнел в ходилото на крака. Изпратен е на лечение във военен лазарет и с изписването му бил демобилизиран, награден с орден за храброст и се върнал в домът си с бастунче на ръка с лек недъг-понакуцване.
Печалбата от раняването му е била това, че като награден с орден за храброст и инвалид от войната, имал привилегията да пътува с открит лист безплатно по българските железници и свободно да посещава всички райони на Царство България.
Вече решил да се премести в Пловдив, тук той търси начин да се изяви и прояви търговските си възможности. Правото му да пътува из цялата страна благоприятства да стане търговски пътник и по този начин да снабдява всички предимно обущарски работилници от града с необходимите им кожарски материали. Това му деяние установява връзки почти с всички кожари производители от страната, от където закупва огромни количества обработени кожи, които с печалба ги препродава на обущарския еснаф в града.
Постепенно самочувствието на моя баща се възстановява, печалбите растат и от ден на ден създава авторитет. Междувременно се ражда и второто дете – Вахан, първородния син. Налага се да потърси по-добро жилище в сърцето на арменската махала в Пловдив. Създават се нови връзки и то между по-отбраното арменско общество. Признаването му като авторитет в тези среди се явява поканването му да кумува на дъщерята на Томасян при омъжването й за един арменец дошъл от гр.Детройт в САЩ. Сватбата минава при голяма тържественост и моите родители вече по-често са канени на разни домашни тържества по домовете на арменската аристокрация. Сега вече назрява момента баща ми да потърси възможност за самоизява и като човек на рисковете решава следното: поканва 3-4 души добри майстори-обущари, негови съграждани от Малгара, които работели на надница при частни работодатели в града. Разкрива им намерението си да открие голям моден магазин в центъра на града. Пита ги дали при много добро заплащане са съгласни да работят за него. Споразумението е постигнато. Баща ми наема ъглова триетажна сграда на ул. „Абаджийска” №2 в Пловдив, като в двата горни етажа разгръща работилници. Оборудва ги със съвсем нови работни места (панга), нов работен инвентар, инструменти, много чифтове и серии калъпи за обувки и голямо количество горни кожи, гьон и спомагателни материали.
Майсторите издирват и привличат добре подготвени работници. Започва една усилена дейност по изработване на модни, луксозни и качествени обувки. За модели се ползуват последните журнали и модни списания от столицата. Докато се изработват серийните обувки, за няколко месеца баща ми извършва преустройството на първия етаж на сградата. Оборудва се с необходимите съвременни стелажни шкафове, витрини за модерен магазин. Докато приключи ремонта на магазина майсторите изработват няколкостотин чифта готови обувки. В специално подготвени луксозни кутии се подреждат моделите по рафтове и голямата витрина. За откриването на „Магазин Лукс” е съобщено чрез местния вестник и на уречената дата в присъствието на много отбрани клиенти започва разпродажбата.
За много късо време новите луксозни обувки, произведени в „Магазин Лукс” стават едни от най-търсените.
……………………………………………………….
5. Ученически години
1-во отделение започнах в Арменското училище. Първото ми впечатление бе строгостта и взискателността на учителя Шахназарян. Един изискан в напреднала възраст, а може би и пенсионер, много добър педагог. От него научих първите стъпки на четмото и писмото. Имам и един тъжен спомен от негова забележка, който помня и до днес. Бях палав и за непослушание ме вика до катедрата при себе си, за да ми се скара и ми дръпна ушите, както правеше обикновенно. Но виждайки състоянието на ушите ми – замърсени, ме пита „ Коминочистач ли си? Веднага да отидеш и си измиеш добре ушите.” Потънах от срам.
Вярно е, че бяхме оставени със сестра ми на грижите на старата си над 70 години баба, която полагаше не малко грижи за нашето изхранване, възпитание и хигиена, но аз самия си бях калпазанин. Кой знае къде се бях наврял, за да замърся ушите и челото си до такава степен. Както вече бях споменал, моите родители бяха заети с работата си в Хисаря, почти целогодишно. От време на време идваха да ни навестяват и донесат изобилно припаси за хранене. Работата им беше потръгнала доста добре. За късо време успяха да си издължат останалите борчове. Помня, че за да спасят къщата ни по време на фалита, беше извършено едно прехвърляне на имота на името на Хрант Маджарян – приятел от детството на баща ми от Малгара. Към него имахме отделно голям дълг, след издължаването на който щеше да прехвърли обратно нашата къща на името на майка ми.
Предадено ми е от леля Хермине Петоян, че през това лято те са били на курорт в Хисаря. Майка ми имайки доверие на баба й, възрастна честна и авторитетна жена, дава голяма сума спестени пари, за да ги донесе в Пловдив. Тя ги дала на моята баба, която от своя страна ги занесла на Маджарян за частично погасяване на дълга. В продължение на две години успяват напълно да изплатят това задължение. Трябва да стане обратно прехвърляне на къщата ни. Но срещат много трудности по изплащането на много неизплатени стари данъци на други имоти на Хрант. Това затруднява и обременява с още повече разходи моите родители. Благодарение на добрата печалба на сладкарницата, успяват да изплуват и от това положение, и си възвръщат къщата.
1928/1929 години са земетръсни. Още пред очите ми са големите пожари и разрушения от земетресението. Отдолу гледахме как подред горят на високо от тепето старите паянтови къщи, подпалени от изоставени да горят газени лампи от бягащите хора от домовете им. Пожара не прощава, щом пламне гори и съседната къща.
………………………………………………………………..
През следващата година се откри ново арменско „Мъхитаристко частно училище” – като арменски колеж от първи до седми клас. Освен приходящите ученици се приемаха и пансионери от всички училища на страната, срещу високи такси. Повечето преподаватели бяха католически духовници, арменски отци. Застъпени бяха освен редовни преподаваните общообразователни дисциплини и френски, немски, арменски и български езици. Рекламата беше голяма. За късо време се явиха кандидати от цяла България. Намериха и подходяща сграда – бившата къща на Хиндлиян на улица „Артин Гидиков”, старателно пригодили за учебни стаи, спални помещения, огромна трапезария, та дори и малко параклисче.
Моите родители, вече подсигурени материално по-добре, не остават по назад от останалите родолюбиви арменци и решават от второ отделение да ме прехвърлят в това училище, с единственото желание да ми дадат по-добро образование и да науча езици.
Действително нивото на преподаваните материали, дисциплината, хигиената и страхопочитанието бяха на най-голяма висота. Всички бяхме задължително облечени с тъмносини униформени облекла, със златни специално изработени копчета с фигурата на „пчеличка”, емблемата на училището, и високи от типа на френските полицейски шапки със златен шерит и голяма козирка.
Всяка сутрин трябваше да минем по специален преглед на портала пред училището от дежурния учител – отец. Униформеното ни облекло беше щателно проверено дали няма някъде разпрано, дали всички копчета са налице, а те бяха толкова много! Десет отпред и осем на ръкавите на сакото, а на шинелите и панталоните отделно. Всеки трябваше да бъде задължително с добре излъскани черни обувки, измито и добре почистено лице и уши. Ръцете отделно се преглеждаха за ноктите и всички задължително на двете си ръце да притискат по една чиста носна кърпичка. Косата подстригана. Чак като преминеше този преглед, ученикът биваше допуснат да влезе в двора и се нареди точно на определеното му място по редици, докато удари първия училищен звънец за влизане по класните стаи. Придвижването ставаше абсолютно без никакъв шум. Влизайки в клас, всеки заставаше прав на чина си, докато дойде класния ръководител и се прочете първата утринна молитва. Чак след това започваха часовете на програмата.
Второ отделение изкарах с мъка. Доста усилия ми костваше материала, много изучаване на нови езици и всичко се струпваше в нежното ми съзнание като голям товар. Трето отделение се наложи да взимам частни уроци по езиците, но и това не помогна. Наложи се да повтарям класа. Нови огромни разходи, но баща ми беше упорит, не жалеше средства. От друга страна и аз каточели се съвзех и залегнах с още по-голямо усилие да усвоявам материала. Резултатите бяха налице. Постепенно се равних с посредствените ученици и много скоро започнах да деля мегдан с първенците. Родителите ми бяха много радостни и подаръците не преставаха.
………………………………………………………….
14. ОТНОВО ЖИВОТ
Настъпи голямото раздвижване на слойовете. Всички чорбаджии и големи богаташи в миналото се почувстваха подтиснати и унизени. На власт беше работническата класа. Българската работническа партия взе в свои ръце кормилито на страната. Даде се приоритет на бедната и огнетена класа. Партизаните, вече на свобода, завладяха всички полицейски участъци и наложиха свое милиционерско управление. Във войската се въведе система на полит. помощник- командири, които имаха за цел да съблюдават действуващите строеви офицери в духа на съвременното работническо управление.
В 9‑ти полк всички провинили се и фашизирани офицери бяха арестувани и задържани в специални арести в очакване на съд.
На следващия ден от завръщането ни от фронта отидох в казармата, където бях приятно изненадан от моя фелдфебел Цоков и командира на домакинската рота Иван Милушев, че от 1 ноември 1944 година вече съм назначен на щатна длъжност домакинен писар с добро заплащане. Това беше моята награда за повече от 2 годишния ми всеотдаен труд. Много бях радостен, че вече имам постоянна добре платена работа, а най‑вече ме задоволяваше ежемесечните дажби, които получаваха военнослужещите във вид на продукти. Всичко това осигуряваше един добър живот на цялото ми семейство, включително майка ми, сестра ми, и баба Макрухи, която макар и с напреднала възраст, над 80 години, се държеше на краката си и дори беше в полза на домакинството.
По това време още от 1938 г. сестра ми Азадухи работеше като счетоводителка във фирмата „Асвазадурян” и беще добре осигурена финансово. Още не беше омъжена.
Поемайки домакинското деловодството, аз продължавах още да съм в помощ изключително на дядо Цоков. С него извършихме инвентаризация и ликвидация на фронтовото имущество с много добър резултат. Отчетността на вещевия склад вече нацяло легна на мойте плещи и аз се стараех всичко да бъде добре изпипано и на време извършено. Скоро намерих едно войниче арменче, Кеворк Сарян и от строевите роти го прехвърлих при мене в склада да ми помага в текущата работа. Той имаше търговско образование и помощта му беше пълноценна и полезна, малко беше непослушен и своенравен. Като всеки млад човек и той си искаше своето. Много обичаше взимайки моя велосипед, с който идвах на работа, с часове да се разкарва по улиците на Каршияка, за което на няколко пъти беше направена забележка на фелдфебел Цоков лично от командира Бонев, който често го е засичал по улиците на Каршияка, където и той живееше. Наложи се поради ликвидации на бившето жандармерийско имущество и такова на завръщащите се части от Беломорието и Македония, да помагам в приключването на партидите. Затова всех още един войник с търговско образование, Георги Гинев родом от с. Ръжево Конаре. Това момче съм го запомнил с един комичен случай, който и до днес при среща с него му споменавам. Във връзка с баланса на жандармерийското имущество бях написал едно писмо до лицето Иван Балабанов, тогава на служба в бюрото за „Мерки и теглилки”. Той беше бивш служител в разформированата жандармерийска дружина. Канехме го в полка да дойде и даде някакви обяснения по един опис. Герги Гинев вместо да експедира и адресира плика до бюро „Мерки и теглилки”, бе надписал плика до Иван Балабанов бюро „Мъки и теглила”, което писмо се върна в полка с подигравателни забележки от страна на пощенските служители. А и при нас падна голям смях.
Веднаж пресичайки двора на казармата, срещнах една група войници от друг гарнизон със спортни сакове и екипи, дошли в Пловдив на спортни състезания с нашия полк. Между тях е имало и едно момче арменче, което ме е познавало от квартала ни, където е имал стара баба, при която често е идвал и ме виждал. Само след два дни, привечер завръщайки се от работа, заварвам вкъщи една жена в разговор с баба ми да ме чака. „Посещението ми във вашия дом”, каза тази жена „е по повод молбата на моят син Хованес, който преди два дни ви е видял в 9‑ти полк и разбрал, че там сте били на работа и че сте били уважаван служител. Помоли ме да попитам няма ли възможност да му помогнете и да го преместите на служба тук в Пловдив, защото в Смолян, където служи той и сега е дошъл с техния спортен отбор на състезания, условията за служене са много лоши и него като арменец са го доста малтретирали и тормозели”. Заявих, че аз работя в съвсем друг сектор по домакинската част и нямам допир до кадровите въпроси, но за хатъра на моята баба, с която сте били стари познайници, бих се заинтересувал чрез мои колеги от щаба какви възможности има в това направление.
Не зная дали тази майка имаше късмет или това се дължеше на синът й, моето допитване за такова преместване с щабния писар се увенча с неочакван успех. Колегата ми заяви, че от близо месец партийния комитет от Смолян настоятелно е молел сина на един отговорен другар от българомохамеданите, който служел в нашя полк, да бъде преместен в родния си град. Това мое искане беше добре дошло за него, защото фактически ще стане едно прехвърляне на 1 бройка от 9‑ти към 21‑ви полк със замяна на всички числящи му се, без други формалности, а само с една прехвърлятелна ведомост.
Така след приключване на състезанията между двата полка, резултатите, от които това момче Хованес Забунян имаше за задача да отразява като спортен коментатор на вестник „Народен войник”; дойде при мене и на машина му написахме дописката, която отнесе до пощенската станция за изпращане в София.
На следващия ден спортната им рота замина за Смолян, като вместо Хованес замина българомохамеданчето, а него аз зачислих към домакинската рота и го взех при мене, защото близо месец‑два вече бях останал без помощници, поради уволнението им, а и работата ми беше поолекнала, поради привършване на ликвидациите на демобилизираните войскови поделения от нашия полк.
Ончо се оказа едно много признателно, трудолюбиво и любознателно войниче. Шивач по професия, природно интелигентен, макар с основно образование, прояваваше голям интерес във всичко. Учуди ме всестранното му познанство в спорта, особенно във футбола и леката атлетика. Поразяваше ме старанието му да прави интересни и аргументирани критични дописки на провежданите спортни събития в полка. Поддържаше дълго време връзка с вестник „Народна армия”. Оставих му на разположение числящата ми се пишеща машина и той за късо време се научи свободно и бързо да пише. Постепенно го въведох и в останалата отчетност и ми стана добър помощник. Освен това се грижеше за почистването на канцеларията ми и го използувах за куриерски услуги с останалите поделения и интенданството в града, с които имахме взаимоотношения.
Цялата си служба изкара при мене на спокойствие. Излезе признателен и много често след уволнението му ме посещаваше вкъщи, не забравяйки да зарадва с нещо децата ми. Имаше голямо желание да замине в чужбина, където имаше роднина, но все не му даваха задгранична виза за изселване, докато накрая използува някаква екскурзия до Югославия. От там забягна, отначало във Франция при близки и от там за САЩ, във Вашингтон при една негова възрастна леля, където живее досега, създал семейство и деца.
След уволнението на Забунян, в полка открих един друг младеж, наш арменец – Задиг Хазаросян, който успях да прехвърля от строевата рота към домакинската и го взех като помощник. Той също се оказа много любознателно и културно момче. Бързо навлезе в работата и стана добър помощник. Беше по-начетен от Забунян, защото с баща си държели някаква книжарница на Понеделничния пазар на площада, и е имал повече допир със световната литература. Добре че го бях подготвил, защото внезапно се получиха ред съкращения на офицери, старшини и чиновници в полка. Между съкратените попадаше и моята длъжност на домакински писар, така че трябваше да напусна. Радостен бях, че при дядо Цоков ще остане мой заместник, добре подготвен и трудолюбив човек, и при това войник, комуто не трябваше да се заплаща като щатен служител. Горкия Цоков беше много повече от мене притеснен, че оставам без работа. Пътека направи до нашия щаб и щаба на дивизията, докато не ми намери нова работа. Оказа се, че в мобилизационния сектор на щаба на 2–ра пехотна дивизия във военната палата търсят човек-машинописец, който освен доброто владеене на машината, да разбира и от чертожна работа. Не зная какви са били препоръките и настояванията на моя мил началник – Цоков, че преди да изтече 15 дневното ми предизвестие, бях извикан със специално натоварен чиновник да дойда, взимайки ме от полка да ме представи на началник – щаба на дивизията полковник Константинов.
…………………………..
По това време започна да се говори за репатриране на много арменски семейства за съветска Армения. Духовете се раздвижеха. Желаещите и записали са се много, обаче възможностите да прибере толкова много народ изстрадала Арменска ССР в оскъдната си жилищна площ са ограничени. Все пак една голяма част успяха да заминат, а другите останали тук. Обещаха да има втори ешалон в близко време и тогава да ги извозят. Случи се така, че много семейства се разделиха, брат от брат си, сестра от брат си, и баща от синовете си. Мъката на разделените семейства беше голяма, но надеждата, че ще успеят в скоро време да се съберат всички в татковината си ги крепеше.
Така стана, че заминаха почти всички семейства наши квартиранти, а именно сем. Байзар и Ованес Аведисян с двете си деца и бабата, семейство Бохос и Зарухи Каралян с трите си деца; една вдовица с 3 деца, друго семейство с 2 деца и възрастни хора с един син. Или общо 20 човека напуснаха къщата ни и тя като че ли осиротя. Дълги години сме живеели заедно като едно общо семейство, под крилете на нашата баба Макрухи – 85 годишна, много сърдечна, благодателна и работлива жена. Тя беше като майка за всички и сега ние бяхме останали сами в тази голяма къща. Много от роднините на тези наши квартиранти останаха в Пловдив да заминават със следващи групи, но така и повече репатрации нямаше. Както научавахме по-късно, тези наши квартиранти се уговорили с роднините си, останали тук в Пловдив, да им пишат като стигнат в Армения за положението, в което се намират. Уточнили са се, ако живота и условията са добри в Армения, да се снимат прави на фото и им изпратят снимки. Ако пък условията са лоши да се снимат седнали. По този начин тукашните по паролата щели да разберат ситуацията. Но каква била изненадата им, когато след няколкомесечно мълчание, най-после се получили писма със снимки на близките им, на които до един всички бяха полегнали на земята и усмихнати ги поздравляваха, вдигнали ръце. На всички им станало ясно, че положението на нашите сънародници, заминали за Армения не е добро. Много семейства били настанени по бараки, стари обори и в какви ли не помещения, непригодни за живот. За Армения бяха репатрирани много наши сънародници освен от България, още от Гърция, Румъния, Франция, Югославия, дори и от Америка. Много състоятелни наши сънародници, демонтирайки механизация и цели работилници и малки заводи, пренесли в Армения, където държавата ги конфискувала и тях оставили да работят като общи работници в собственните им фабрики и работилници. Много от по- възрастните не издържали, поболяли се и умрели. Говореще се, че точно на площада до хотел Армения, бежанците са си определили една малка градинка, където на групи всяка вечер отивали да плачат в „ алеите на плача”. Много лошо са били посрещнати и от местното население. Гледали ги с пренебрежение и нежелание.
След време появиха се нови квартиранти. Ъгловите 2 стаи и кухня на източната част на къщата заеха семейство Братованови, със син и дъщеря. Средната голяма и малка стая от сем. Аджемян, в една малка стая едно сираче Арто Харутюнян с баба си, а на срещната страна в малката къщичка сем. Ширинян с три деца и стара баба. Така че къщата ни пак се напълни и започнахме да живеем пак така задружно.
През тази година 1946, сестра ми Азадухи беше създала една връзка с един младеж арменец от Силистра на име Каприел Джерахян, за когото и се омъжи. Направихме прилична сватба. Момчето беше от рода на тютюнотърговеца Джерахян, който беше в близко роднинство с тукашния фабрикант Томасян, който беше взел при себе си Каприел на работа. По неизвестни на мене още и до днес причини, сестра ми не искаше да живее повече с мъжа си и едва след 10 – 11 месеца съжителство се разделиха.
През 1947 година се пристъпи към одържавяване на частните фирми и фабрики. Фирмата на Асвазадурян, където работеше моята сестра, не бе одържавена. Собственикът й Асвазадурян е бил с чуждо поданство. На чужди поданници не е могло да се приложи одържавяване. Предложили са му в 6 месечен срок да ликвидира фирмата си и напусне страната. Точно в този период, за да направят добро на сестра ми, ограждат едната портална врата на дюкяна и на нея предоставят една възможност от там, откривайки магазинче, да продава на дребно отпускани на нея стоки. По този начин тя има вече собствено дюкянче. Малко време след това, поради пълна ликвидация на фирмата, се принуждава да наеме в близост на „ Капана ” друг магазин, където продължава търговската си дейност.
………………………………………………………………………
Така на 22 юни 1949 година, благодарейки Богу, и на Христо разбира се, че ми осигури постоянна работа и то в такова реномирано новооткрито предприятие, което водеше началото си едва от 27 април 1949 г., се представих на директора. Той ме въведе в съседната канцелария, където наедно работеха референт – ръководителя, фармацевт Стефан Стамболов, енергичен и делови човек; началника на аптечния склад Алберт Бояджиев, до крайност честен и човеколюбив; Християно Евангелост, неженен над 50 години; Бай Ангел Шишков- пенсионирания санитарен подофицер, който пишеше фишовете за отпускането на лекарствата от складовете и след това пишеше и фактури, и деловодителката Величка Янкова от с. Белозем, назначена по молба на нейния баща, който беше близък приятел на Д-р Главчев, докато последния няколко години държал аптеката в тяхното село.
Със симпатии бях посрещнат от всички колеги. Най-напред Стамболов потърси съдействието ми за съставяне и оформяне на служебни писма, които аз до голяма степен дължах от наученото от фелдфебела Цоков в 9-ти полк. Дядо Цоков често сядаше на машината, с часове умуваше и корегираше стила на написаното. Много пъти късаше листа, поставяйки нов. Неговия метод беше с малко думи, много да се изразяваш.
Стамболов беше много добър аптекар, но слаб канцеларист. Но с моя помощ и интелигентноста си започна много добре да се справя. Доста трудности срещах в помощта, която оказвах на Величка, млада и неопитна, израсла в село при съвсем други условия. За нея извеждане, завеждане, свръзване на кореспонденция, поддържане в ред архива беше съвсем ново. Пък и малко трудничко възприемаше в началото. Нали и аз бех подготвен от бивши мои началници, не се отчайвах и упорито продължавах да й помагам. Беше послушно и скромно момиче. От друга страна пък, тя се отплащаше по фин и деликатен начин. Живееща тук при свои роднини сама, които материално макар и не зле, бяха я оставили сама да се грижи за прехраната си. За това обаче имаше грижата нейния баща, който като бивш житар-собственик на житен склад на гара Белозем, беше си направил малко стопанство. С жена си отглеждаха кокошки и пилета, та през ден два идвайки в Пловдив донасяха на дъщеря си бохчичка в мрежа с най-разнообразна храна. Варени и печени пилета, вкусно проготвени домашни баници, парчета бабек, сланина, наденици, луканка и много други продукти, които със старание приготвяше за зимните месеци нейната майка. Величка се хранеше в канцеларията. Сутрин идваше половин час по рано и закусваше. На обяд, когато ние си отивахме по домовете за час и половина, тя пак спокойно застилаше на масата бохчичката си и за вечеря вземаше за вкъщи направени няколко сандвича и плод, който никога не й липсваше. За запазване на храната си тя ползваше големия хладилник на предприятието в стаята на директора. Казах, че те си бяха близки, само когато вече директора е излязъл. Та мисълта ми за нейния нежен реванш бе това, че често, когато отварях чекмеджето си намирах грижовно завит пакет с вкусна голямо парче баница или сандвич с бабек, което тя разбра, че много обичам и какво ли не още. Не закъсняваха и отделни домашни сюрпризи от майка й за децата ми. С една дума в периода, който всичко беше така оскъдно и с купони, хората намираха начин да се реваншират с каквото имат, без да си засегнат.
С машината на латински шрифт аз много бърже се справих. Започнах аз да пиша фактурите за аптеките. Оставях с часове след работното време и усилено се упражнявах да свикна, колкото се може по бърже със структурата на машината, латинските наименования на лекарствените средства и дори да пиша по възможност някога служебни писма.
След няколко дни, дойде при мене директора и ми каза, че въпреки голямото си старание да ми издействува щатна бройка за чиновник, не е успял. Сега по средата на годината не се правили корекции на щата, а имал много свободни бройки за общи работници. Ще се съглася ли да се водя за такъв с надница 270 лв. Нямаше за какво да умувам, приех с готовност. Нали бях осигурен с работа. Вярно е, че в сравнение с това, което получавах в щаба на дивизията, това беше близо половината от месечния ми доход от тогава. Продължих усилено да се трудя.
Много скоро обаче д-р Главчев ми издействува длъжност „машинописец специалист” , заявявайки в министерството, че едва ли в системата има другаде да се пишат фактурите на латиница. По-късно със заповед на министъра, удостоявайки ме (т.е. нямах завършено средно образование) бях преназначен за книговодител, като наред със задълженията ми по написването на фактурите, ми възложиха воденето на служебните дела на всички служители от „Окръжно аптечно предприятие” Пловдив, които досиета досега се водеха в Министерството. Сега се изпратиха за отчет към съответните окръзи. По този начин, макар че вече имахме назначен „кадровик”, който се зае изключително по съставянето на кадровите досиета с характеристики за всеки, то аз започнах с издаването на заповедите, по назначенията, уволняванията, прекласиранията, отпуските и въобще с всичко, което се отнася до служебното положение на всички аптечни работници от окръга. Набавиха ми специален голям шкаф, където номерирайки наредих всички досиета. Сблъсках се с нови задачи по усвояването на закона на държавните служители, нещо като по съвременния „Кодекс на труда”. Трябваше да се справям с щатните таблици, закона за обществената инспекция на труда, боравене с работнически книжки и лични служебни книжки, нещо съвсем ново и непознато за мене. Но неволята какво ли не прави. Търсех съдействието на инспекторите на труда, от които получавах ценно съдействие и много скоро станах спец в тази област, докато след година вече се сблъсках с новия „Кодекс на труда”, който го научих наизуст и дори с мене се консултираха мои колеги.
На 1 октомври 1950 г. бившите общински аптеки и лаборатории бяха прехвърлени към нашето „Държавно аптечно предприятие”, което започна вече да се нарича „Окръжно аптечно предприятие” Пловдив. Работата ми се увеличи още повече. Нови над 150 – 200 човека се вляха в системата ни, за което трябваше да се водят нови досиета и се следи служебното им положение.
Поради нарастване на работата, ние излязохме от помещението на ул. „ Феликс Каниц” № 2, за да предоставим възможност складовете да се разгънат, а ние канцелариите и счетоводството минахме в нови помещения на ул. „Райки Даскалов” № 11, срещу халите над магазините на „Нармаг” за платове и галентерия. Това беше през лятото на 1951 г. Имайки повече помещения, ние се разположихме на по широко.
……………………………………………………………..
Усилено плетене на шапки от талаш.
Първи радости.
Нали ми беше казано, че ръководителя на талашената работилница е бил арменец, моя първа задача беше да направя всичко възможно да узная кой е той и бих ли могъл да създам чрез него връзка за набавяне по възможност по-голями количества и качествен талаш за плетените шапки. Венчето беше започнала упорито да усъвършенства и увеличава метрите на плетивото. Талашът се избичваше от тополови трупи, които се докарваха в двора на работилницата в голями камиони и целия двор беше натрупан с такива трупи. Целта беше да се отделят по-млади и скоро отсечени трупи, бяли на цвят, еластични и гладки, без много чепове. Затова председателят на кооперация „Мир”, за която вече работеше Венчето, др. Щерев ме помоли в близки дни, ако имам възможност да отделя време и отидем с него в тази работилница. Целта бе да се разузнаят условията за създаване на желаната трайна връзка за предимство. Аз се съгласих още на следващия ден да отидем там. За моя радост ръководителят на работилницата излезе мой познат – Мардиг Едгарян, човек с широка ерудиция и възможности. Той с готовност прие да ни помогне. Предвиди обстоятелството, че тази работилница бе единствена в Южна България. Тя произвеждаше така необходимия талаш за опаковка в стъкларската индустрия. Едва задоволяваше нуждите им, тъй като от наличните две талашени машини, едната винаги бе в ремонт. Въпроса решихме по следния начин. Предложи накрая на седмицата, от събота след обед и целия неделен ден да остави работилницата на наше разположение, като подготви един добър механик, на име Петко Биволарски, комуто кооперацията трябваше да изплати извънреден труд. От това по хубаво нямаше. Благодарих от сърце на Едгарян за проявения жест. Като ни представи Петко, уговорихме още в същата събота, след 3 дни от 17 часа да дойдем 4-5 човека от кооперацията като бригадири, помощни работници и започнем работа. Между тези 5 човека се включих и аз. Хем да бъда връзката и гаранта на Едгерян от една страна и да си избера по вкус желания от мен качествен талаш. В уречения съботен ден още в 16.30 часа ние бяхме в двора на работилницата, в работно облекло готови за подвизи. В 17 часа дойде и пазача на работилницата, който излезе също наш арменец. Бай Антраник беше бивш мелничар, а неговата дъщеря бе прочута като една от най-добрите счетоводителки на съюза ( „Районен кооперативен съюз”- РКС), към който се числеше и работилницата. Понеже беше пролетен ден, в 17 часа беше още много светло. Бай Антраник веднага донесе електрическата ръчна резачка и показа по млади и чисти от чепове тополени трупи. Ние помагайки започнахме да режем големите трупи на парчета по 60 -70 см. Същите ги носехме в работилницата и ги качвахме на машината, на която имаше монтирани ножове на пластинка, които избичваха на желаната ширина тънки лентички талаш. Докато вън светлееше още, ние нарязахме дългите трупи на малки парчета, за да може после да ги работим до късна вечер на машината на елекрическо осветление. Неделните дни също, носейки си храна работехме целия ден до късно вечерта. Вярно е, че това ме уморяваше много, защото аз не бях свикнал на тежък физически труд. Отделните парчета от трупчетата бяха доста тежки и двама едва ги качвахме на машината. Всичко това вършехме с удоволствие, защото като тръгнеше да избичва машината, близо 15 – 20 минути изхвърляше пред себе си хиляди ленти от чудесен талаш. Ние избирахме дебнейки времето, когато се бичеха чистите и бели части на трупчето. Потънали до кръста в талаш, с мерак отделяхме на страни в някое кюше на огромната работилница най-качествения талаш. Да бъде бял, чист без петна, гъвкав, еластичен и достатъчно тънък, за да се плете без да се страхуваме, че ще се пречупи. Почти всички имахме опит в този избор, с умение отделяхме негодните от хубавото. След като всеки си беше избрал достатъчно количество за задоволяване на личните си нужди, ги носехме на балеровачната машина, за да ги балира на бали, добре обвързани с ламаринени ленти по 30-40 кг. Така като всеки си бе осигурил по 3 – 4 бали, необходими за седмичната работа на семейството си, пускахме в ход машините за масово производство за останалите работници на кооперацията. На следващия ден, в понеделник камионът на кооперацията, след като разнесе нашите бали на 4 – 5 души бригадири, извозваше на няколко курса избиченото за кооперацията, което се съхраняваше в избата на същата. Така продължихме почти до късна есен.
Един неделен ден машината претърпя тежка авария към обед. Имахме приготвени много малки трупчета за избичване на ленти, но машината отказваше да тръгне. Милият Петко Биволарски, техника на работилницата, който съгласно уговорката работеше извънредно за наша сметка, беше целия плувнал в пот и зачервенял… Страшно много се притесняваше, че не може да пусне машините. Лошото бе и в това, че близо 2 седмици не докарваха трупи и ние почти бяхме изчерпили по- качествените, кажи речи всички бяхме останали без талаш. Сега, когато предишния ден бяха докарали няколко камиона с колесарки нови трупи, десетина от които още с идването си ги заделихме и с триона разкроихме на много трупчета, пригодени за избичване на талаш, машината бездействаше. Всички ни обзе тревога. Времето минаваше, а талаш не се произвеждаше. Най-после някъде към 17 часа Петко отстрани повредата и машината поде с всичка сила. Материалът беше много качествен и лентите излизаха изваяни, гладки бели и еластични. Цялата ни бригада от 6-7 човека усилено се хванахме за работа. Някои носеха отвън избичените трупчета и грижливо ги нареждаха около машината, други чевръсто събираха изработения талаш и го сортираха по качество, трети събираха изработеното и ги балираха на балировачната машина, а четвърти ги изнасяха навън под навеса, за да не се пречи на работата. Целта ни беше колкото се може повече да използуваме поправената машина, да изработим хубавия материал, да набавим достатъчно талаш за всички работници на кооперацията. Унесени в работа, дори не изяли храната, която носехме, стараехме се да избичваме колкото се може повече. А работата спореше. Машината работеше безотказно и като ламя гълташе трупче след трупче. Качеството на лентите беше чудесно.
Така сме се унесли в работа, че не сме усетили, че е станало 1 часа след полунощ. Силен кучешки лай пред работилницата ми спря вниманието. В полумрака забелязвам отдалече, в рамката на отворената врата, една жена с 2 малки дечица на ръка и до тях пазача на съседната фабрика, държащ на ръка със синджир вързано едно едро куче. Стъписах се за момент и се уплаших. Това беше моята жена с двете ми невръстни дечица, едната на 5, другата 9 годинки.
Горките, бяха притеснени от голямото ми закъснение. Бях излязал от къщи в 7 часа сутринта, а сега беше 1 часа след полунощ! Страх не страх, събира кураж и водейки тези малки създания на 3 км далеч от дома, ги повежда пеша до работилницата. Добре, че бях й обяснил преди време, че тази единствена талашена работилница на Районния кооперативен съюз, се намира срещу кланицата. Имали са късмет. Попаднали на този разбран и състрадателен човек, който напускайки за малко поста си, тръгва с тях и ги довежда до работилницата, където се намирахме. Благодарихме от сърце на този добър човек и оставайки останалите си другари, набързо взех дрехите си и чантата с храната и тръгнахме на път. Стигнахме някъде към 2 часа след полунощ уморени, уплашени и благодарни на Бога, че ни запази от нещастие. Какъв кураж на Венчето, млада жена, посреднощ в този кър и тези кучета, зверове.
На другия ден, отскачайки до кооперацията „Мир”, която се намираше на 10 метра от местоработата ми, от председателя разбрах, че вчерашният ден е бил много плодотворен. Балирали са над 50 бали талаш. Следобед с големи камиони щели да ги извозят зад кооперацията, където бяха наели едно допълнително подходящо помещение, обезопасено от пожари. В срядата бях предупреден от Щерев, че за мене имало заделени 3 бали, та трябвало да се намери превоз и си ги закарам у нас. На помощ ми се притече пак моя приятел и съпруг на леля Танче, чичо Коце. Попита ме за адреса на това складче за талаш. Каза да не се притеснявам. След обяд щом му се отдаде възможност да използува „пикапа” на предприятието, ще ги извози. Сладкият Коце, нарамвайки тези големи бали от склада, качва ги в колата и ги докарва у нас. Там пак на гръб, прекосявайки дългия ни двор идва до нашата врата на кухнята, където стояла Катенцето. Пита къде да разтовари балата. Малката не познавайки, кой е този човек мькнещ тази баля, по-голяма от него ( Коцето беше дребничък ), вика му: „Другарю, не тука, а там в избата ще занесете балата”. Излизайки от избата, като вижда, че е чичо Коце, мъкнещ тежките бали, се смутила, че не го е познала.
Старият юклюк в голямата стая бях облицовал с шпертплат и велпапе, та ни служеше за гардероб. Но въпреки предохранителните мерки, пак дрехите се прашеха от сътресението на движещите се големи автомобили по близката улица или при ветровете. Таваните бяха дъсчени и над тях имаше замазан „каратаван” с кална мазилка, която от дългото престояване се бе превърнала на голям слой прахоляк. Като през сито се изцеждаше над всичко в стаята.
Величко Балабанов бе съпруг на една от работещите в кооперация „Мир”. Те също семейно плетяха талаш и той като мен беше един от доброволците бригадири, които всяка събота след обяд и неделя помагахме в талашената работилница. Разбрах, че е дърводелец специалист и работи в кооперация „Мебел”, където в момента работели 2 ½ гардероби за търговската мрежа. Попитах го дали може да ме снабди с един такъв, той отговори утвърдително. Само след една седмица Величко ми каза, че моя гардероб е готов. Беше избрал хубав орехов фурнир. Щастието ни беше голямо. Докарвайки същия с камион, качихме го в голямата стая и насядали на кревата с часове съзерцавахме новата си придобивка. Това беше закупено от набраните пари от изплитането на талашените шапки. Повече дрехите ни нямаше да се прашат. По традиция на гърба на гардероба надписах датата на закупването и името на виновника Величко Балабанов.
Вече имахме възможност да набавяме качествен талаш, който позволяваше да излизат по-качествени и в по-голямо количество плетки. Всеки си имаше свое задължение. Аз набавях талаша от фабриката в избата на къщата ни под стаите на Назик и Егения ( Евгения Артинян ), От там в големия леген слагахме част от талаша, който навлажнявайки почвахме да отделяме лента по лента на скута си и ги оформяхме в подредени топчета подбран талаш, които препасени с една лентичка, ги слагахме до Венчето, която взимайки от тези стафирани, наредени топчета плетеше и плетеше до безконечност. Пръстите й така бяха свикнали с плетенето, че често тази манипулация извършваше със затворени очи или в разговор със стоящия до нея. В избирането на качествен талаш се вкючваха често и двете ми дъщерички Катя и Елито и при възможност и баба Елиза. След като бяха изплетени по-голяма камара, идваше ред да измервам по 25 метра, толкова колкото е необходимо за изработване ( шиене ) на една шапка на машина. Всяка измерена по 25 метра плетка се почистваше от краищата на наддадените талашени връзки с ножица. После се гладеше на подходящата за тази цел мраморна бяла плоча над стария семеен скрин. След това се навиваше на специално подготвена правоъгълна дъсчица с размери 25/10 см. Вече готовата за шапка плетка се плащаше по 24 стотинки !
Направи си сметка, колко плетки талаш, със стотици, с хиляди бяха изработени, за да заплатим един гардероб. Заплатите ни беха малки, та се принуждавахме макар и с минимално заплащане да сме доволни и от това.
Споменах преди малко за семейство Артинян. Евгения беше съпруга на Артин Харутюнян, който повече от десетина години живееше в малката стая срещу стълбището. Навремето, останал без родители, израснал под грижите на възрастната си баба. Още 13-годишен беше даден като чирак в магазина за железарски стоки Паникян, който го третирал като свое дете. Възнаграждавал го добре за труда му. През 1947 година одържавиха частните магазини. Арто вече над 20-годишен, изслужил, получи работа в един новооткрит държавен магазин за железарски стоки, на главната улица. Работеше свястно и честно до и след пенсионирането си.Та именно това момче, останало вече и без баба си, живееше съвсем само в тази стая. Един ден разбрахме, че поукрепнал малко финансово и на добра работа, доведе си булка-Евгения. От този брак им се роди едно хубаво момченце, на име Мелик. То кажи речи израстна между нас. Венчето много го обичаше. Нали си нямахме мъжка рожба, радваше се на него. Нашите момичета бяха големи, в гимназията.
Искам да спомена някои преживявания с тях. Меликчо обичаше щом види нашата врата отворена, като стрела се промушваше през нея, и направо върху кушетката ни. Обичаше да подскача на дивана, докато накрая го издъни. Пружините му изкочиха от плата. Наложи се да го ремонтираме по-късно и подменихме тапицерията му с нова хубава дамаска. Арто излезе пестеливо момче и много скоро успя скромно да се обзаведе. Имаше на разположение само една стая, за спалня, за трапезария, за кухня. Но никой не ги разбра, нито се оплакваха, нито пък парадираха с нещо. Скоро си купиха и хубав радиоприемник. Благодарение на неговата добрина, пробихме една дупка на стената, през която прекарахме проводник с щепсълчета, прикачени към тяхното радио и обратно на нашия високоговорител. По този начин имахме вече връзка с целия свят. Каквото те слушаха, слушахме и ние. Затворят ли и при нас утихваше. Но бяха толкова великодушни, че почти през целия ден и до късно през ноща ни поднасяха най-разнообразна музика.
Пред къщата имахме стар бунар. В моето детство тук беше пусната сонда и с ръка помня черпехме обилно вода за поливане на градината. Но с течение на годините, когато имахме вече обилно вода и не струваше скъпо, използвахме нея и за поливане, като поставях гумен маркуч на чучурчето, а края се местеше по алеите. Баба Макрухи, моята баба беше голяма любителка на цветята. В двора имаше всички видове градински цветя. В по-отдалечените места засаждахме разни видове зеленчуци, като се започне с магданоз, моркови, спанак, зелен фасул, кромид и чеснов лук, краставици, домати, бакла, царевица на зелено, за варене и какво ли не още. Не липсваха и многобройни плодови дървета- чудесна смокиня, праскови, круши, вишни, череши, дюли, черници и др. При добра реколта събирахме богат урожай. Имаше засадена и асма, едната за спомен от Артин Папазян, сорта „чауш”, а другата от леля Надежда от Сливен – „кози вими”. Леля Надежда идваше през периода 1949-1952 г. да летува при нас. Носеше със себе си и разни грудки далии и хубави ягоди, които на пролет засаждахме пред прозорците на голямата къща. През есента ги събирахме. Коренната част зимуваше в стари корита, посипани с пясък в избата.
Живота при нас на леля Надя много харесваше. През 1951 г. получила доста пари от одържавяването на „Стария бряст” в Сливен, заведението, което й беше останало от мъжа й, предложи да намерим в града за покупка някаква къща с повече жилищна площ. Искаше с нас да живее, като имаше разбира се отделна стая за нея. Проверихме на много места, но все с неуспех. По същото време имаше голяма миграция от селата в града. Селяните, забогатели много, даваха мило и драго само и само да се настанят в града. В района на кв. „Гагарин” имаше построени временни дървени къщи за пострадалите от наводнението. Помъчихме се и там да направим възможна размяна с нашата къща. За голямо съжеление по това време сестра ми се заболя. След грипно заболяване поддържаше една постоянна температура от 37-37,5 градуса. Наложи се едно основно изследване, дробове, бъбреци, стомаха, за да търсят огнището на някакъв възпалителен процес, който поддържа тази близо месец температура. Най-накрая в снимките, които направи на зъбите си, се констатира, че има остатъци от предните й млечни зъби от детството. Може би загнили, имайки възможност за някакъв възпалителен процес. Зъболекаря хирург предложи да се направи операция на челюста, като махнат трайните зъби, а останалите млечни с длето да се изкъртят от челюстта. Поради несполучливост се наложи да й направят втора операция и трябваше близо 2 месеца да не яде твърди храни. Беше изключително на течна храна, сокове, мляко и пасирани супи. Вследствие на което много отслабна, физически и духом. Получи лека депресия и се чувстваше съвсем безпомощна и подтисната. Постоянно плачеше и проклинаше съдбата си. Точно по това време бяха направени тези предложения на леля Надя, да купим някъде из града къща и да дойде да живее с нас. Това наше решение съмсем обезкуражи сестра ми Ася и засили депресията. Започна да говори и върши неща под съзнанието си, казвайки „ Аз какво ще правя без вашата помощ. По скоро да умра. Мене на кого ще ме оставите, захвърлете ме и други подобни .” . Всичко това провали нашето желание да се сдобием с ново жилище, заживявайки с леля Надежда. Последната, огорчена си замина за Сливен, без разбира се да ни се сърди, тъй като човешкото изискваше аз да бъда около сестра си и майка си, останали съвсем сами.
Няколко седмици след заминаването на леля Надя за Сливен, една вечер дойде моят директор и предложи да обмислим възможност на нашето място да построим една кооперация за аптечни работници, като в нея включим най-нуждаещите се, а и тези, които имаха достатъчно лихвочисла за участие. Всичките ни опити да реализираме това наше желание не можаха да се осъществят. Съветът беше сложил твърдо едно червено петно на нашето място за евентуално строителство на някакви обществени здания, най-вероятно училище, което и до ден днешен си стои така.
………………………………………………………………………
1978 – 1980 г.
През 1978 г. по силата на тогава съществуващите закони никой нямаше право да притежава 2 имота в едно населено място и ако беше построил ново жилище, в двегодишен срок трябваше да ликвидира със стария си имот, т.е. или да прехвърли някому или да го продаде. Това именно ни принуди със сестра ми Азадухи да обявим чрез служба на местния съвет, те да продадат имота ни. Сестра ми продаде ½ от голямата и ½ от малката къща и дворното място, а аз ½ част от голямата ни къща и част от принадлежащата ми ½ от двора. ½ от малката къща и ¼ от дворното място прехвърлих на Катя. От продажбата 2000 лв. дадох на Елито като компенсация, също и сестра ми дари тази сума на децата ми.
През есената на 1978 г. организация „ Ереван” уреждаще поредната си екскурзия до Армения и ние решихме, сестра ми, аз и Катя, Перус и Хазариг Домбакян да се включим в нея. Заминахме към края на септември до средата на октомври 1978 г. Запазил съм чудни впечатления от видяното там.
През следващата 1979 г., неизвестно на нас по какъв начин, Катя поддържа кореспонденция с някой арменец от Мюнхен. Кореспонденцията е получавана на адреса на сестра ми. По-късно разбрахме, че е бил приятел на Михран и от него е знаел за Катя. За подсилването на тази кореспонденция известна роля е изиграла и г-жа Валентин Астарджиян, гостувайки в Мюнхен същата година у Михрановото семейство. Запознава се с този човек на име Дикран Куюмджиян, преселник от 20 години в Мюнхен от Солун. Подновяват разговора на тема Катя. Г-жа Валентин подробно обяснява нему каква е ситуацията около Катя, че има дете вече на 2 години, уважавана и добра лекарка. Доколкото ми е известно, той изявява желание да се ожени за нея, макар с дете, стига тя да е съгласна.
Малко по-късно бяхме изненадани от посещението на този човек, който официално и нам изрази намерението си и получавайки съгласие и от Катя започнаха да изготвят документи за сключване на брак с чужд гражданин. Доста разтакане имаше около разрешението, докато най-после към средата на месец октомври 1979 г. се получи. Уведомихме го за това и последва телеграма, че на 22 октомври пристига, а на 28 иска сватба.
Изпълнихме желанието му. Подготвихме всичко, сключиха брак в „Дома на младоженците” срещу църквата „Св. Богородица” и след това по негово настояване се проведе и църковен брак в „ Евангелската църква”. Имаше доста проблеми и по този въпрос, но се забравят.
От ноември 1979 г. до началото на април 1980 г. имаше борба с разрешението за напускане на страната и най-после се получи такъв отговор.
На 17 април 1980 г. Катя замина при мъжа си в Мюнхен.
За да открие нова страница в живота си ?
