ДОКОСНАТАТА ОТ БОГ СИРВАРТ ЧИЛИНГИРЯН

Легендата за шуменци (и не само за нас) Сирварт Чилингирян, днес щеше да бъде на 88 години. Тя беше и си остава един Божи дар, особено за тези, които я помним. Хиляда деветстотин двадесет и шест години Природата е мислила и накрая е сътворила тази Велика жена. Изящество, вкус, дарба, неземно излъчване, педагогически умения, музикална култура – всичко това е Сирварт куйрик (какичка Сирварт, както гальовно я наричахме всички). Блестящ хореограф. Танците просто извираха от нея! Тя живееше с тях. Много са случаите сутрин да се събуди с нов танц във въображението си. Не само това. Успоредно с него, вече мисли и за най-подходящите носии, с които да бъде поставен. Всичко подрежда в паметта си и в един прекрасен момент казва:
– Момичета, хайде да опитаме нещо ново.
Следват дни на много усърдие за доизграждането на танца: стъпки, движение, подреждане по височина, избор на най-подходящата носия…

Сирварт Саркис Астарджиян е родена във вторник, 28 Септември 1926 г., в гр. Добрич. Още от малка проявява интерес към изкуството. Деветнадесет годишна посещава изяви на танцови състави. Нещо трепва в нея. Усеща арменските танци много близо до себе си. Гледайки ги, мислено си представя пó друга хореография, подходяща за музиката. Обръща внимание и на носиите. Те са много важна част. Именно те подчертават красотата на изпълнението и усещането за замисъла. Осъзнала всичко това, тя се заема да разработи и постави по своему арменските танци. Целта е постигната и през 1946 г, с помощта на майка си, дигин Сирануш, излиза първият танц. Шест момичета, в ефирни носии, с чувство и жар, изиграват „Цюн йегере сарерин” („Сняг е завалял в планината”). Зрителите са възхитени от хореографията, от красотата, от умело подбраните танцьорки. Дълго не стихват аплодисментите. Добрич не помни такава изява. Всичко това е дело на Сирварт. Но…тя не спира до тук. Продължава да измисля нови, да усъвършенства старите, да крои и шие, заедно с майка си, нови носии. Тя е първият й критик, помощник, съветник и съдник, било за музиката, за танца, за носията и постановката.
През 1946 г. съдбата я среща с Норайр Чилингирян. Омъжва се и ето я в Шумен, разбира се, с майка си. Тук с нова сила и с още по-голямо старание се заема със започнатото в Добрич. Резултатът е – един впечатляващ танц „Ахпюр каци чур хъмелу” („Отидох на чешмата да пия вода”), с участието на дванадесет момичета от местното Арменско училище „Вартан Мамигонян”. Шуменската публика ахва. Онемяла, дори не се сеща веднага да ръкопляска. Миг след това залата гръмва! Чудото е станало! Огънчето е запалено. Семето е посято. Шуменските арменци си имат СИРВАРТ КУЙРИК! Следват репетиции, много труд, много лишения, много усилия. Резултатът не закъснява. През 1947 г. шуменската арменска танцова трупа е първенец сред малцинствените състави. Като такъв се явява и на заключителния концерт в София.
Окуражена от успеха, Сирварт Чилингирян започва активна работа. Увеличава броя на танцьорките, привличайки и по-големите. При тях идва и Хартюн Чадърджиян, като солист. Танцовата трупа става все по-популярна. Желаещите са много и в късо време момчетата и момичетата са вече тридесет и пет! Следват участия в национални фестивали (Първи републикански, втори, трети…), в които печелят винаги първи места и златни медали. Не щадейки себе си, тя отдава цялата си енергия, сила и възможности на шуменския арменски танцов състав, за да стане той единствен в България със своята техника и артистичност.
Когато се кажеше, че ще има репетиция в 18 часá, то тя наистина започваше в 18 ч. Сирварт куйрик винаги идваше половин час преди обявения, подготвяше каквото е нужно за репетицията и точно в уречения час, прозвучаваха първите акорди на танцовата мелодия. Тогава се танцуваше на жива музика. Неотмéнен и постоянен съпровод на акордеон е Завен Паносян. Този самобитен музикант е в състояние да започне мелодията откъдето искате. Такива като него са рядкост. Той е нужният за репетициите. Когато ръководителката иска да „шлайфа” някои движения, трябва и мелодията да прозвучи именно там. Точно това го може Завен и затова е неоценим помощник (все още) и основна фигура в подготовката на танците. Сирварт Чилингирян има и друга не маловажна заслуга. Тя се занимаваше поотделно почти с всички танцьори.Викаше ги на извънредни репетиции, в различни дни, един час по рано от официално обявения. Въобще, намираше време изоставащите да наваксат и по такъв начин да не са в тежест на всички останали. На тези репетиции тя сама озвучаваше танца, пеейки на глас мелодията с „трампа-тра-ла-ла” и т.н. В същото време и играеше с танцьора. Аз също минах през този етап на развитие. Костваше ми много пот, усилия, старание, възприемане и от двете страни. Имаше моменти на отказване, но тя:
– Давай! Можеш! Докажи го! Почини си 5-6 минути, изтрий си потта и продължаваме!
Какво благородство и най-вече търпение трябва да има човек, за да направи „от всяко дърво свирка” и то качествена, тъй както Тя го иска! Прекланям се пред теб, мила Сирварт куйрик! Винаги усмихната, ведра, стриктна, излъчваща позитивна енергия, каквито и грижи да имаше…
Няколко пъти се е случвало, при нужда, да замества на сцената разболяла се внезапно танцьорка. В такива моменти давахме всичко от себе си, ентусиазирани от нейното непосредствено участие.
Дълго ще се помни (от изпълнители и зрители), не само в България, но и в чужбина, където ансамбълът е изнасял концерти, танцът „Арменска сватба”. Невероятен! Идеята й беше подсказана от Завен Дердерян от Варна. Той просто й разказал как протича една сватба в Армения. Това беше достатъчно. Оттук нататък, Сирварт Чилингирян заживява с единствената мисъл за постановката. Наред с репетициите на другите, в главата й се въртеше и „Сватбата”. Често казваше: „Момичета, ще включа и този епизод, и този…” Не след дълго се получи един „мега” танц с продължение двадесет и пет минути! Пресъздавайки ритуала, танците следваха един след друг: младоженците посрещат гостите, слагане на трапеза, подреждането й (поднасяне на плодове, шашлици, вино), танцът на пияния, отпращането на гостите… Зрителят има чувството, че наистина присъства на сватба. Всичко това от фантазия се бе превърнало в действителност, благодарение на невероятното въображение и талант на Сирварт куйрик. Разбира се, и с помощта и съветите на майка й. Помня изказването на Завен Дердерян, след премиерата: „Идеята е моя, но никога не съм си и представял, че може да стане толкова завладяващо, достоверно, красиво и блестящо. Поздравявам Ви и Ви се прекланям!”. Очите му бяха просълзени.
„Хапама” – емблематичният танц на шуменци! Чула песента, вникнала в съдържанието, знаейки какво е хапама, Сирварт създаде, бих казал, шедьовър! А изпълнителите? Семейство Хрип и Хартюн Чадърджиян сякаш бяха родени за този танц. На сцената излиза една огромна тиква, носена върху главата на Хари; следва почистването й; поднасяне на подправките (от танцьорките), слагането им в тиквата (Хрип), вкарването й в пещта (направена от момчетата); изваждането на готовото ястие и върховият момент, когато идват неканените гладници, много на брой, с големи лъжици; вайкането на домакина, че тиквата е една, а гостите четиридесет; великодушието на домакинята, която ги връща. Солистът Х. Чадърджиян и танцуваше, и пееше соловата партия. Велико изпълнение! Гениална хореография и постановка! Много труд на репетициите! Резултатът – винаги на бис!
„Овчарски танц” – танцьори Хачко Чулджиян и Хартюн Чадърджиян. Донесен от Армения, нюансиран и изгладен до съвършенство от Сирварт, пожънал много успехи. Нищо, че изпълнителите, облечени с къси кожуси и цървули, винаги бяха потни и дишаха учестено след танца!
Будеха възхищение танцьорките, със съответните носии, подредени видимо на една височина, плавно носещи се по сцената като ладии,.
И много други индивидуални и групови изпълнения. Естествено не могат да се споменат всички. Моля за извинение.
Както казах по-горе, съветник, коректор и пръв помощник беше майка й. Щом се роди нещо в главата, Сирварт най-напред споделяше с нея. Показваше й стъпките, какви носии е измислила, цвета и нюансите им, колко момчета, колко момичета, подредбата им и какво ли още не … Тя виждаше вече танца жив, на сцената! Разбира се, не винаги се съобразяваше с мнението на майка си, но това споделяне и възторга, с който го правеше, много й помагаха за поставянето на поредния танц. Така се родиха шедьоврите „Танц на поколенията”, „Сън сред макове”, „Килимите”, „ХАПАМА”, „Рибарски танц”, „Арменска сватба” и още много други старинни, от арменския фолклор. Отварям скоба, за да разкажа любопитна историйка: На един от концертите в Армения, след програмата, една от зрителките възкликнала: „Откъде толкова много хора за танца („Танц на поколенията”), че и деца изкара на сцената ?”. Истината бе, че докато едните играеха, другите момичета светкавично се преобличаха, за да може да продължат. А тези „деца” бяха вече майки, но хрумването на Сирварт куйрик да ги облече с къси черни поли, бели блузки, червени връзки и бели панделки ги правеше „пионерчета” (детска организация през тоталитаризма). Ето какво значи да имаш точно попадение в постановката. И още нещо – никога не разрешаваше на танцьорите да излизат на сцена с часовник и пръстени.
Междувременно арменският танцов състав прераства в ансамбъл за песни и танци, с общо деветдесет души певци и танцьори. Годината е 1947. Създаден е и оркестър с три мандолини, два акордеона и дъхóл (арменски национален тъпан). Танците вече са „облечени” с жива музика и хорово пригласяне. Тук е мястото да спомена, че когато ръководителката беше заета, на репетициите момичетата поемаше Анжел Пиличян (Стоичкова), а момчетата – Гаро Гарабедян.
Сирварт Чилингирян е изпращана два пъти в Армения на специализация. В България е завършила курсове за хореограф и има първа категория ръководител на танцови самодейни колективи.
През 1952 година получава покана да ръководи танцовия състав на новосъздадения турски театър в Шумен. С него тя печели първи награди на двата прегледа на турските театри в България.
За дългогодишната си всеотдайна и безкористна дейност като хореограф и ръководител на танцови колективи, Сирварт Чилингирян е удостоявана два пъти с орден „Кирил и Методий” – втора степен, с медали „25 години Народна власт”, „100 години Априлско въстание”, орден за активна културна дейност. Носителка е и на златни медали от Втори и Трети Републикански фестивал и спартакиада.
На 18 януари, събота, 1997 година многообичаната Сирварт Чилингирян напусна завинаги редовете ни и се пресели (дай Боже) в по-добър свят. Вярвам, че всеки, който я познаваше, пази някъде в себе си мили спомени за нея. А те не са малко.
Тук ще вмъкна и разказите на двама доайени на шуменския арменски танцов състав – Анжел Стоичкова и Гарабед Гарабедян:
Анжел Стоичкова: „С известен страх отидох в Армения – споделя Сирварт след завръщането си, защото Вержин Шекерджиян (солистката на състава) се омъжи и замина за Русе. Бях отчаяна, няма кой да солира. Успокоих се, след като видях оригиналните арменски танци. Те не бяха за нея. Нейният стил на игра е по-специфичен и не подхожда на това, което видях”.
Бяхме на ученическа възраст, 12-14 годишни. Хачко Чулджиян ни събра. Дойде и Сирварт куйрик, подреди ни момчета и момичета, за да види кой какво може. Спонтанно, с радост тя възкликна, обръщайки се към мен: „Когато повдигна ръцете си, казах си: намерих солистка”. Повери ми „Узун дара”. Дебютът ми с този танц беше в салона на кино „Одеон” в Шумен (тогава най-голямата зала в града). Успоредно с него, тя донесе от Армения и „Танц с роза”, „Нубар-Нубар”, „Яман яр”, и „Овчарски танц”. Всички останали са нейно хрумване и хореография. Подборът й беше много прецизен, според възможностите на танцьорите. Следеше кой как играе и според това нагаждаше подредбата им. По-добрите, по-можещите слагаше отпред, за да изпъкне красотата на танца, а другите, без да ги омаловажавам, бяха на по-задни позиции. Всичко това, в името на танца, за да изпъкне на необходимата висота. Знаеше много добре възможностите на всеки един. Според този критерий възлагаше и соловите изпълнения. По време на репетиции, беше много строга, стриктна и взискателна. Започваше и завършваше точно навреме. Когато се налагаше да попълни състава, занимаваше се с всеки един поотделно, индивидуално. Подготвяше ги и когато решеше, че всичко е наред, едва тогава пускаше новака в „отбора”. По отношение на танците, беше принципна и прецизна жена!
Носиите – шиеше ги сама. Според танца определяше цвета, кройката, вида и десена. Единствената й помощничка беше майка й. Без нейното мнение не пускаше нито носия, нито танц. Много държеше на това. Сирварт Чилингирян не делеше хората. За всички нас, тя беше не само ръководителка, но и закрилница. Съветваше ни за много неща. При всяко наше излизане на сцена, трепереше от вълнение, за разлика от нас; с мимики ни подсказваше, че трябва да бъдем усмихнати.
Съветите й към солистите: „Ще контактуваш с публиката. Те най-добре ще те оценят. Да знаете, че именно тя е нашият съдник. Щом има ръкопляскане, бис, цветя, значи, че всичко е наред. Танцът се е харесал и можем да продължим напред”.
Тя беше всичко за всички. Беше хореограф, шивачка, гардеробиер. Гладеше носиите, прибираше и ги подреждаше по танци в съответния гардероб. По време на изява, винаги имаше списък, закачен на стената, кой коя съблекалня ще ползва. Дотолкова беше прецизна и точна, че носиите бяха натъкмени, с обувките заедно и подредени поименно. На видно място слагаше лист, на който беше написала кой от кого ще вземе пола, корона, колан за следващия танц. Всичко това тя правеше сама. Работеше от сърце, сякаш това беше животът й.
След представянето ни в Ереван, видял носиите и танците ни, развълнуван, Татул Алтунян излезе на сцената, захапал пръста си, с просълзени очи прегърна и целуна Сирварт и в първия момент можа да каже само „БРАВО”! На другия ден местната преса гръмна с похвали за „иностранния” арменски ансамбъл. Наистина бе голямо признание.
Всички наши танци бяха идейни, означаваха и разказваха нещо, пак благодарение на нея. Например „Ханун арадутян” (танц на изобилието), за да покаже, че наистина е изобилие, беше измислила подноси с плодове (изкуствени, разбира се), кошници със зеленчуци. „Килимите” се играеше с действителен такъв. За да го постави, Сирварт, много пъти е ходила при килимарки да види и научи точните движения при тъкането им. За „Воал” беше направила огромен, за да можем шест момичета да играем под него, повдигнат от други четири. Всеки танц си имаше реквизит, проектиран и в много случаи създаден от нея. Стомни, сазове (вид струнен музикален инструмент), макове, тиква, шишове за шашлици и много други.
Хореографиите и постановките на танците бяха прекрасни и безупречни. За съжаление, дейността на ансамбъла спря… Остана утехата, че това се случи, когато бяхме в зенита си. Номер едно в България. Последният концерт беше в Бургас.
Заедно с нас, тя се радваше за всяко нещо, споделяше грижите ни. Не се сърдеше, дори, когато на шега, зашихме ръкавите на нощницата й. Широко скроен човек. Дълбока душа, всеотдайна. Бих казала, че беше майка-закрилница за всички ни. С нея имаме много спомени. Не мога, НЕ МОГА да я забравя! Много възпитана, културна, с вкус за всяко нещо. Държеше на чистите отношения. Прозрачност имаше в нея. Нищо задкулисно. Всички много я обичахме и уважавахме. Тя – също. Имаше ни като родни деца. Съветваше ни не само за танците, а и за живота. Спомням си, когато ни поканиха да участваме като балет в шуменската постановка на оперетата „Веселата вдовица”, винаги ни придружаваше и на репетиции, и на представления. Беше „майчица-сенчица” за всички ни!”
Гарабед Гарабедян: „Спомням си репетициите на „Рибарски танц”. Той бе с невероятна динамика и темп, непосилни за нас. Аз бях солист. Наложи се ръководителката да смени шест пъти позициите, за да можем да се приспособим към танца. Всичко това, Сирварт куйрик правеше в „крачка”. (още едно доказателство за таланта й – да сменя позиции, стъпки и всичко каквото трябва в името на ТАНЦА – бел. на пишещия). Виждайки нашите възможности, подреждаше нещата така, че да изглеждат оптимално най-добре. Тя просто знаеше и усещаше кой какво може да даде. Слушахме я, гледахме я в очите и знаехме, че ТЯ каквото каже, ТРЯБВА да стане! Никога не повишаваше тон; не ни се караше, но искаше да стане, както си го е намислила. И знаеше много добре, че ще стане! „Рибарският танц” е игран пет пъти на сцена, защото някои от танцьорите (танцът е мъжки) отидоха да следват, а други подходящи за динамичния танц нямаше.
Често се случваше, след близо двучасовата репетиция, да останем още за затвърдяване на наученото, за доуточняване на най-малките подробности, на които много държеше. Сирварт куйрик също оставаше с нас, а заедно с нея и Завен Паносян с акордеона.
През септември 1965 г. изнесохме концерти в редица градове на Армения. Много добре си спомням следния случай: Посетихме езерото Севан. Уредена беше разходка с лодка. Попаднах в лодката на Сирварт куйрик и Татул Алтунян, колосът на арменското певческо и танцово изкуство (Ръководител на Държавния ансамбъл за песни и танци на Армения, бих го сравнил с българския Филип Кутев, бележка моя). В един момент, Алтунян въодушевено се обърна към Сирварт – „Това, което сте направили от арменските песни, превръщайки ги в танци, е великолепно. Вие сте нещо повече от нас. От диаспората за първи път идва арменски танцов състав и то с такава отлична подготовка. Впечатлен съм. Беше прекрасно!” Това изказване на Татул Алтунян още веднъж доказва величието на нейния самороден талант.
Ръководството на общността никога не вземаше превес в работата на танцовия състав. Сирварт каквото кажеше – това и ставаше. Ваханик Чилингирян, главен художествен ръководител на ансамбъла, имаше девиз: „Аз не мога, но го изисквам!”. И тук се получаваше лек конфликт между него и Сирварт. Беше убедена, че това, което тя поставя и прави е най- целесъобразното, най-доброто за качественото представяне на танцовия състав. В художествения съвет на ансамбъла, в който членувах и аз, Сирварт Чилингирян казваше: „Това трябва да е така!” Никога не е казвала „мислим да направим така”. „Това трябва да е така!”, беше закон! Нямаше какво да се умува. Тя вземеше най-доброто решение! Именно от това зависеше представянето на ансамбъла в цялост.
От Армения беше донесла ноти на арменски народни песни, подходящи за танци. Предостави ги на Добри Жечев (тогавашен диригент на хора), за да може съответният танц да бъде подплатен с песен. »
В настояще време, „възкръсналият” през 2006 година, благодарение на Гарабед Гарабедян, арменски танцов състав в Шумен, достойно носи нейното име. Заедно с хор „Гърунг” възстановяваме предишната слава на Шуменския арменски ансамбъл.
Благодаря на Шуменския държавен архив, предоставил ни материали от фонда на Сирварт Чилингирян, който съдържа доста архивни единици.
В заключение искам да внеса корекция в приказката „Незаменим човек няма!” С чиста съвест и отговорност ще кажа : Има! И това е Сирварт куйрик – Сирварт Саркис Чилингирян!

Онник ХАНЕСЯН

This entry was posted in Парекордзагани Цайн. Bookmark the permalink.