В памет на Агоп Дайджанян

В памет на Агоп Дайджанян

 Птицата вярва на крилете си, така и той вярваше в себе си

 

Събудиха се спомените от изминалите 30 години, съхранявани в снимки, албуми, срещи, многобройни разговори и незаписани епизоди от живота ни, които ни сближаваха с Агоп Дайджанян. Днес, когато го няма, те са свързващите брънки, които никога няма да ни разделят.

Питах се кое бе най-същественото от житейския път на Агоп Дайджанян? Кое би поставило най-силен акцент в неговото доловимо от всички харизматично присъствие?

Може би като директор на възстановеното през 1990 г. или като най-мощния двигател за изграждането на новата учебна сграда към ОУ „Виктория и Крикор Тютюнджиян“?

Agop_DСъздаденият от него вокално-инструментален ансамбъл „Еребуни“ през 1971 г. остана до днес бастион на неговата силна и непоколебима вяра, че арменската нация съществува чрез многоликите си и талантливи форми, които в независими условия може да покълнат, да цъфят и да оставят следи.

Обичаше рядко употребяваните думи, дори създаваше нови, които пъстреха речта му и звучаха възрожденски, какъвто бе и духа му.

Неуловимо се вмъкваше в душите ни, но разкри своята едва преди година, чрез първата си стихосбирка „Смълчано лято“ ( изд. от „Парекордзаган“ клон Пловдив през 2014 г. ).

Мислите му се носеха напред, в бъдещето, което той трасираше с категорично пророчество, а перото му бе твърде изтънчено за нашия слух.

Наградите не го ласкаеха. Получаваше уважение без да го търси. Той бе Почетен председател на възстановения от него Благотворителен съюз „Парекордзаган“ в Пловдив през 1991 г. Ще остане негов Пожизнен почетен председател.

В душата на всеки един от нас, който го познаваше има спомени, които не искаме да разкриваме пред другите. Не за да запазим личното си пространство, а по-скоро заради индивидуалния контакт, който Агоп Дайджанян създаваше с нас. На този свят той имаше много синове и дъщери. И за много от нас той бе Бащата, Ръководителя, Директора, Председателя…

Птицата вярва на крилете си, а не на клона, върху който е кацнала. Така и той вярвше в себе си. А ние вярвахме в него. В неговата преценка, в написаното и казаното. Дори и с тънкия си хумор, който не го напусна до последно той ни показваше правилния път.

Исках да кажа всичко това пред него, в деня, когато бе поел към последния си дом, но само безвучно промълвих – Не бе живял напразно!

Хрипсиме ЕРНИАСЯН

This entry was posted in Парекордзагани Цайн. Bookmark the permalink.