ОСТРОВЪТ НА МЪХИТАРИСТИТЕ СЕН ЛАЗАР ВЕНЕЦИЯ

XVI – XVII в. – Статутът на безправна рая на арменците и застоят в стопанския живот до голяма степен спъват развитието на науката, литературата и изкуствата. Манастирите постепенно загубват значението си и заглъхва тяхната дейност на висши училища и центрове на просвета и култура, но все пак съхраняват доста от традициите си. Макар и не така интензивно, там продължават да се преписват книги, да се подготвят учители и духовници и да се твори литература.
XVIII – XIXв. – Както в Руската, така и в Османската империя феодализмът се разпада под влиянието на далеч по-напредналата Европа. Силно се разпространява търговията. Манифактурното занаятчийско производство постепенно се обогатява с нов и нов инструментариум, появяват се и парни машини. В Турция трудовият елемент – занаятчии и търговци, са предимно арменците и гърците ( в балканските й земи – славяните). Те се замогват, от техните среди израства образована прослойка, която предизвиква завистта на управляващата нация.
СНИМКИТЕ СА НАПРАВЕНИ ПРЕЗ 2015 Г. И СА ПРЕДОСТАВЕНИ ОТ ЧИТАТЕЛ НА ВЕСТНИК „ПАРЕКОРДЗАГАНИ ЦАЙН“

Към XVI – XVIIв. Главоломно започват да се развиват културните огнища сред емиграция. Навсякъде из Европа, Азия и Африка са се пръснали арменски колонии (от по 200-300 души), които изграждат черкви, училища на майчин език и разгръщат обществен и културен живот. Първите по-значителни колонии са в Константинопол – още по византийско време, Крим и Северен Кавказ, откъдето по-късно се разселват към Полша, Южна Русия, Трансилвания, Молдова, България или Иран, Индия, Индонезия. Колониите в Москва и Тифлис (Тбилиси, Грузия) били едни от най-развитите по това време. През късното средновековие се обособяват и двата главни центъра на арменската култура извън Армения – Цариград (Истанбул) и Тифлис (Тбилиси) Това били многолюдни колонии, в които била развита оживена търговска и занаятчийска дейност, които осигурявали наличието на образовани хора и по-просветено духовенство. Откриват се авторитетни училища, печатници, издават се вестници, книги, списания, учебници, художествена литература, изнасят се представления и концерти на високо ниво, твори се оригинална литература и изкуство, организират се съюзи и сдружения с културно-просветителски цели. Независимо от това, че арменците се оказват разделени между две враждуващи империи, независимо от известните различия между двата клона на съвременния ашхарапар, дейците на културата винаги са се чувствали единни и техните творби са се възприемали като продукт на единна култура. Културният обмен между големите емиграционни центрове (Цариград, Тифлис, Венеция, Москва, Нор Джуха и д.р.) бил естествен и оживен. Интелектуалците застават начело на движението за повсеместно демократично светско образование. Светските училища изместили килийните. Масово се откривали и във вътрешността на Армения. Към края на XIX в. в градовете на Руска и Турска Армения и из Мала Азия, Задкавказието, Северен Кавказ, Иран, Тракия и навсякъде, където живее макар и немногобройна арменска колония, грамотността била много висока дори спрямо сегашните ни разбирания. Откриват се авторитетни училища и гимназии в Тифлис (“Нерсисян”, 1874), Ереван (1832), Ечмиадзин (духовна семинария “Геворгян”, 1874), Москва (Лазаревска гимназия, 1815, основана от князете Лазарови от арменския княжешки род Лазарян), Венеция, Цариград, Смирна, Ван, Ерузум, Париж, Калкута, Нор Джуха. В тях се преподавало почти изцяло на арменски език. Арменските училища били частни, поддържани чрез такси и дарения.
През XVII – XVIII в. арменците са силно повлияни и обогатени в културно и религиозно отношение от мъхитаристите. През 1701 г. в Истанбул един учен монах от Севастия – Мъхитар Себастаци, основава монашеско братство с цел да служи на духовните и културни потребности на народа си. Събира около петнадесетина ученика и започва тайно да проповядва католицизъм. Подгонен от официалната арменска църква, след редица перипетии, през 1715 г. братството получава разрешение от римския папа да се засели във Венеция. След две години те закупуват остров Сен Лазар в лагуната на Венеция. Монасите развиват в изградения от самите тях манастир (а по-късно и в училищата, открити от тях в Падуа, Венеция и Париж) широка просветителска и възпитателна дейност. Самият Мъхитар Себастаци разработва ашхарапар (западен арменски), както и на древния крапар (Този негов труд е в основата на разработената от грузинския католикос Антон граматика на грузинския език.). Себастаци съставя тълковен речник на арменски език, пише религиозна поезия и съчинява музика за нея. С творчеството си той поставя началото на класицизма в арменската литература.
СНИМКИТЕ СА НАПРАВЕНИ ПРЕЗ 2015 Г. И СА ПРЕДОСТАВЕНИ ОТ ЧИТАТЕЛ НА ВЕСТНИК „ПАРЕКОРДЗАГАНИ ЦАЙН“

Манастирът в Сен Лазар се развива и утвърждава като главен център на арменския културен и религиозен живот. Там монасите събират и изследват старинни арменски манускрипти (понастоящем притежават около 4000 броя), подготвят научни трудове по лингвистика, история, философия, литературознание. Основават колеж, който има академично ниво. Изграждат печатници, музей, картинна галерия и т.н. Там превеждат на арменски език европейска литературна класика и арменска класика – на европейски езици.
Мъхитаристите са привличали вниманието на редица просветени умове като Стендал, Брейнт, Диарих, Патерман и други, които са работили там. Лорд Джордж Байрон е живял там на периоди през 1816 – 1821г. и е изучавал арменски език. Съвместно с Авакерян лорд Байрон съставил арменско-английски речник и английско-арменска и арменско-английска граматика, превел на английски някои от по-значителните трудове на Мовсес Хоренаци и откъси от Библията, липсващи в английския му превод.
През XVII – XVIII в. вече отчетливо се очертават двата основни клона на говоримия новоарменски език – ашхарапар – светски език за разлика от крапар – официалния език на арменската църква и на по-образованите слоеве, който вече е остарял, непонятен за широките слоеве. Така се отваря пролука между просветените и простолюдието.
Постепенно източните арменци (под персийско, а по-късно и под руско иго) оформят ашхарапар, роден от източните (араратски) диалекти на арменския език. Западните арменци (в Турция) от своя страна оформят своя ашхарапар въз основа на западните диалекти и по-специално – на говора в Цариград.
Книгопечатането на арменски започва 60 години след откритието на Гутенберг. Агоп Мехабард през 1512 г. отпечатва медицински учебник в печатницата на Терачини във Венеция. Той сам изработва моделите, по които се отливат арменските букви и за 2 години издава 6 книги с най-различно съдържание. След 15 години печатницата е преместена в Цариград. По-късно се откриват много арменски печатници в Лвов, Амстердам, Венеция, Нор Джуха, Мадрас. През 1771 г. в Ечмиадзин се открива първата печатница на арменска земя от католикос Симеон Ереванци. В Мадрас през 1773 г. се издават множество книги с революционерско съдържание; през 1794 г. се отпечатва първото арменско списание “Азтаарар” (“Вестител”), което преди всичко третира проблемите, свързани с освобождението.
Арменски печатници са открити още през XVIII в. В Смирна (Измир), Ечмиадзин, Мадрас, Триест (мъхитарска), Петербург, Калкута, Астахан. В началото на XIX в. – Виена (мъхитарска), Москва, Тифлис, Шуши, Ереван, Епзурум, Ван и други арменски градове. Основна тема на издаваната литература са народните болки и националните проблеми. Много автори пропагандират явно или завоалирано идеите за национално освобождение, критикуват феодалните порядки и подготвят обществената мисъл за бъдещата арменска република.
Втората половина на XIX в. е период на още по-интензивно развитие и проникване на културата в същинска Армения. Това е времето, когато се раждат класически шедьоври на поезията, белетристиката и драматургията, а творбите на музикантите и художниците се издигат до равнището на европейските образци.
Известен е приносът на арменците към българското книгопечатане. Забележителна заслуга има цариградският книгоиздател и разпространител Татеос Дижитчиян. В модерната му печатница още през 30-те години на XIX в. се отпечатват “Цариградски вестник” (на Иван Богоров), 2 издания на “Рибния буквар” на Петър Берон, общо 74 български книги. В цариградската печатница на Х. Минасян се отпечатват 79 български книги, сред които и вестниците на П. Славейков – “Гайда” и “Македония”, както и списанията “Право” и “Зорница”. Преди Освобождението в арменските печатници в Цариград са отпечатани общо 251 български книги и списания.
В края на XIX в. се зараждат първите политически партии – Арменаган (1885 в Марсилия), социалдемократическа Хънчагян (1887 в Женева) и лява революционна Ташнагцутюн (1890 – Тифлис). Основната им цел е освобождение на родината, но идейните им платформи за доста различни. През 1892 г. в Тифлис се основава Асоциация на арменските революционери-работници. Идеологията й е марксическа, преследва само социално-политически цели, встрани от националните идеали. В началото на XX в. се появяват и организации с благотворителни цели – “Парекордзаган” (Общоарменски благотворителен съюз, 1906, Кайро). Малко по-късно се основават Арменски червен кръст, Арменската помощна организация ХОМ и Младежката спортна организация “Хоментмен” със скаутско подразделение. Те се крепят изцяло на дарения и членски внос.

This entry was posted in 100 Години Арменски Геноцид. Bookmark the permalink.