Два близки народа, два далечни съседа Армения – Турция

В НАЛИЧНОСТ: Да (В редакцията на вестник „Парекордзагани Цайн“; бул.“Източен“ 80, офис 101, Пловдив 4018; ; тел. 032/262396; e-mail: agbu.voice@gmail.com; доставка и чрез куриер за сметка на получателя)

АВТОР: Хрант Динк

ЗАГЛАВИЕ: „Два близки народа, два далечни съседа Армения – Турция“

ПРЕВОД: доц. Хачик Хачикян

РЕДАКТОР: Агоп Орманджиян

СТРАНИЦИ: 135

ГОДИНА НА ИЗДАВАНЕ: декември 2011 г.

ISBN:  978-954-92633-4-3

КРАТКО ОПИСАНИЕ НА СЪДЪРЖАНИЕТО:

Тази книга е призив. Към сърцето, любовта, съвестта, човечността! За света това е спомен от един човек на действието, който остави своя отпечатък в душите ни, в мислите ни и успя да ни укроти с едно единствено докосване. Това е Хрант Динк!

ОТКЪСИ ОТ КНИГАТА:

 ХРАНТ ДИНК

ДВА БЛИЗКИ НАРОДА,

ДВА ДАЛЕЧНИ СЪСЕДА

Армения-Турция

  Превод Хачик Хачикян

Издава: ОАБС „Парекордзаган“ – Пловдив

AGBU Plovdiv

 За книгата на Хрант Динк

 От онзи петък, 19 февруари 2007 г., много неща бяха казани и написани за Хрант Динк в почти всички страни, на много езици, от отговорни политически дейци, интелектуалци, артисти, борци за човешките права, а много често и от обикновени хора най-вече от Турция и Армения.

            И наистина, може ли да се забравят възгласите, плакатите, транспарантите с надписи „Всички ние сме Хрант Динк”, „Всички ние сме арменци”, носени от стотици хиляди хора в деня на убийството на този изключителен човек и през следващите дни?

            Кои от мъжете и жените, познати ни от историята, са могли да мобилизират хора, групи, народи, намиращи се в различни краища на света, но напълно единодушни по отношение на неговото послание, неговата дейност, неговата всеотдайност? Каква сила притежаваха Хрант, тези които бяха около него, и най-вече неговата съпруга Ракел? Каква смелост трябва да притежава човек, за да може да казва и да пише открито и непоколебимо в самата Турция, че арменският народ живее от хилядолетия по своите земи и, че 1915 година е истински геноцид? Каква дълбочина на мисълта и каква харизма трябва да имаш, за да можеш да мобилизираш хиляди турци, да ги спечелиш за каузата си, всъщност за арменската кауза, която беше, е и ще бъде навеки всемирна кауза? Трябваше ли един такъв човек да загине? Да, чрез организиран заговор, чрез обмислена операция, чрез подло убийство!

            Много са в Турция – държавната олигархия, специалните служби, военните – които трупаха дивиденти от расистката антиарменска политика и които след 24 април 1915 г. упорито отричаха истината за ужасите. Същите тези се обединиха в свещен съюз срещу Динк и неговите ценности. С действията, делата, постъпките и изявите си те провокираха физическото унищожение на бореца хуманист.

            Но Хрант Динк не е мъртъв! Защото малко са в историята на човечеството хората с такова ярко присъствие в ежедневието на хората, представляващи светла надежда за демократите и истински кошмар за всички мракобесници, националисти, фалшификатори на историята. От 2007 г. нещата се промениха, езиците се развързаха, табутата се пропукаха. Посланието и борбата на Хрант Динк са вече непрекъснато разисквани в Турция.

            Хрант Динк не е мъртъв! Защото рядко се случва в историята народите да се поставят под общ знаменател, да се изправят пред историята и да изчистят миналото, за да могат да строят бъдещето. И най-вече мирът и братството между народите да се възприемат като единствените и истинските цели, които трябва да се осъществяват от едната и от другата страна на границата, днес все още едностранно затворена откъм Турция, застанала редом с Азербайджан и продължаваща да оказва давление и да изнудва Армения и Република Нагорни Карабах.

            И заради всичко това Хрант Динк не е мъртъв! От своето юношество и своите младежки години, откакто е борец и гражданин, заедно с най-близките около себе си и с кръга от все повече увеличаващите се приятели, той даде гласност на арменската кауза, отприщи свободата на словото, изведе турските арменци от тяхното състояние на неравнопоставени, на долнокачествени, в което те се намираха от времето на МЕДЗ ЙЕХЕРН, Геноцида в 1915 година, и им върна достойнството, към което хората могат свободно да се стремят и което е едно от първите европейски ценности.

            Тъй като самият аз съм роден в Турция, познавах Хрант Динк от годините на нашата младост, а по-късно имах възможност да общувам с него и да го срещам от време на време във Франция или в Армения. Спомените, плодотворните и съзидателни разговори, които сме провеждали, ще останат завинаги запечатани в паметта ми.

             Ще ми позволите сега тук да съобщя последните му думи, изречени няколко месеца преди смъртта му, когато се опитвах да го предупредя колко сме загрижени за него заради силния натиск и заплахите срещу него в Турция, и да го убедя в необходимостта да внимава, за да не отиде в затвора. По-решителен от всякога, той ми отговаряше, че борбата му е справедлива и няма никога да я прекрати.

            В петък, 19 февруари 2007 г. те не го вкараха в затвора! Те го убиха, за да го накарат да млъкне завинаги.

            Но животът продължава, а и борбата също! Неговото дело, което е представено в тази книга на български език, е свидетелство за правилността на неговите позиции и за необходимостта от подхождане към проблема за общата памет с откровен и решителен диалог, за да се стигне до по-добро сближаване на двете съседни държави Турция и Армения.

Хрант Динк извърши прекрасна работа за да огласи в Турция историята и страданията  на арменския народ. Това е един крайъгълен камък в изграждането на диалога, в процеса на признаването на Геноцида от 1915 г., на неговите последствия и безспорна необходимост, за да се отворят някой ден пътищата на помирението между двата народа.

Алексис Говчиян

Председател на

Европейския борд

на „Парекордзаган”

Париж, Франция

      април 2011 година

Хрант Динк

 Хрант Динк посвещава живота си на каузата за мирно съжителство в един нов свят. Роден е в 1954г. в Малатия, Турция.

Детските си години прекарва в пансиона към началното училище „Инджирдиби“ в Гедик паша на Арменската протестантска църква в Тузла. Тук той се грижи и за своите братя. Тук се запознава и с бъдещата си съпруга Ракел. Заедно с нея ръководи пансиона и се грижи за стотици сирачета, до момента в който му е повдигнато обвинение за „подготовка на арменски бойци“, а пансионът е конфискуван от държавата. Това слага край на първия опит на Динк за „атлантическо цивилизоване“.

Завършва специалността Зоология в Природо-математическия факултет на Истанбулския университет. Следва и философия, но се отказва от мечтата си да се занимава с философия на биологията и се отдава на активна политическа дейност с лява, демократична ориентация.

Става основател и главен редактор на първия издаван в Турция на арменски и турски език седмичник „Агос“. Първият брой на вестника, който става изразител на един нов мироглед, излиза на 5 Април 1996 г. Освен че информира обществеността за проблемите на арменската общност, „Агос“ поставя на дневен ред много злободневни въпроси, между които и за установяването на добросъседски отношения между Армения и Турция, за поставянето на началото на дебата за събитията от 1915 г., за проява на добра воля за съпричастност и спокоен диалог, както и за подкрепянето на Турция по пътя й на демократизация.

По повод на една от статиите му през 2004 г. срещу него е повдигнато обвинение във връзка с декларация на щаба на турската армия. Следват съдебни дела с главното обвинение за „оскърбление на турската идентичност“.

Появилите се в пресата публикации превръщат Хрант Динк в мишена и на 19 януари 2007 г. е застрелян с два куршума пред сградата на издателството на вестника.

Делото за убийството му не е приключено от турското правосъдие.

НА ТАКАВА ВОДА ПРОПУКАНА ЗЕМЯ МОЖЕ ЛИ ДА УСТОИ?

 Хрант не принадлежеше към така наречената категория „ мислител“. Нямаше голям брой книги и статии. А и не бях забелязал да се е стремял да стане „ мислител“. Той беше нещо повече. Беше човек на действието, чийто глас и слово бяха впечатляващи. Идеите си черпеше от живота и прилагаше в действията си. Стремеше се да съдейства да се променят нещата, да ги коригира, да търси причините за противоречията, да ги решава. А това му доставяше най-голямо удовлетворение. Удовлетворението беше основният му мотив за действие, най-голямото му удоволствие. Ето защо в неговите очи всеки беше потенциален приятел, вероятен спътник. Основният му критерий беше чистотата на съвестта. За него тази съвест беше в състояние да преодолява разстояния, да разрешава противоречия, дилеми и конфликти. Това му даваше основание да бъде винаги изпълнен с вяра, с доверие, винаги призоваващ. Призивът на Хрант беше насочен основно към съвестта, а чрез нея и към разума и любовта. Поради това хората, които са общували с него, го възприемаха в този „разголен“, чист, неподправен вид. Те се уповаваха на притегателната сила на неговия темперамент и искреност и полагаха усилия и те да бъдат човечни под въздействието на общуването с него.

Но Хрант не беше нито романтик, нито наивник. Имаше ясна представа за съотношението на силите и за компромисните политики. Всяко нещо обмисляше с разума и със сърцето си, както по отношение на вече случилото се, така и на това, което предстоеше да стане. Затова, когато бе поканен да участва в един от проектите на програмата за външна политика на Турската фондация за политически и социални изследвания, той прие веднага. Ръководителят на програмата Менсур Акгюн го беше помолил да му представи монографичен текст, в който се разглеждат отношенията между Турция и Армения, а на този фон – и между турци и арменци. Един уравновесен, позитивен текст. Бях свидетел на написването на този труд, за който в началото Хрант говореше пестеливо. Вероятно първите варианти на текста не го вълнуваха. Но колкото повече разсъждаваше по проблема и обвързваше резултатите от разсъжденията с чувствата си, връщайки се назад в миналото, от една страна, и гледайки в бъдещето, от друга, толкова повече като че ли придаваше важност на този труд, намираше го за все по-смислен. С времето въпросът за метода и тона започна да става решаващ, централен. Това го мобилизираше. Но този ентусиазъм, който му помагаше да осъществи в желаната насока проекта си, да го осмисля пълноценно, в същото време го отдалечаваше от безпристрастието и самообладанието, които се очакваха от него. Докато привършваше труда, той ми каза: „Менсур няма да иска да го отпечата, ще видиш“. Попитах: „ Какво си писал?“ Предполагах как ще отговори. Поклащайки леко глава, той каза: „Като пиша, поне да пиша това, което е в главата ми“. И предрече, добавяйки: „Ако те не го публикуват, аз ще го публикувам“.

Между впрочем, както в повечето случаи и сега, прозорливостта на Хрант се потвърди. Малко след това Менсур ме повика, за да ми каже, че Хрант му е предал текста, но че съдържанието му се е отклонило „малко“ от очакваното дистанциране и безпристрастност. Междувременно не пропусна да ме помоли да прочета текста, както и да убедя Хрант да направи някои корекции. Само че на този етап от работата си Хрант беше много доволен от това, което беше направил. Усещаше, че е излял върху хартията това, което мислеше и чувстваше. В същото време обаче вероятно се притесняваше, че не е изпълнил очакваната от него работа, защото временно проблемът за книгата престана да бъде актуален, а възобновяването му се проточи.

 Колко жалко, че този момент така и не настъпи. Коварството, една от най-опасните болести по тези земи, ни го отне. Но пък написаното от Хрант стоеше непокътнато в архива на програмата за външна политика на Фондацията за политически и социални изследвания, т.е. във вида, в който Хрант го беше предал. Помня колко много бях щастлив, когато Менсур ми съобщи, че публикуването на тази книга е морален дълг и че е редно Фондация „Хрант Динк“ да се заеме с това. Радвах се сякаш съм открил отново изгубена ценна вещ. Трудно е да се повярва,но бях забравил напълно тази книга. Може би загубата на Хрант ме караше да отхвърлям от себе си всичко, което се опитваше да го замести.

Постепенно тази книга се превърна в лек за моето духовно, морално изцеление. Не съм правил почти никакви промени. Запазих добавките така, както той ги беше направил. Отстраних някои неточности, дължащи се на възприетия от него разговорен стил. Но езикът, гласът и словото на Хрант са предложени на читателя така, както ги е мислил и чувствал. Трудно е да бъдеш безразличен към топлината на този глас и да не усетиш как този човек се е домогвал да открие човечността пипнешком като с превързани очи в играта на сляпа баба.

            Тази книга е призив. Към сърцето, любовта, съвестта, човечността! За света това е спомен от един човек на действието, който остави своя отпечатък в душите ни, в мислите ни и успя да ни укроти с едно единствено докосване. Като буйна и преливаща вода, която не се побира в коритото си, докато не намери пукнатина. Това е Хрант ! Може ли пукнатина да устои на такава неудържима вода? И тази книга ще проникне в пукнатините на сърцата ни, ще ги изпълни и препълни. Защото, както казах. Това е Хрант ! На такава вода пропукана земя може ли да устои?

     Етиен Махчупян

Юни 2008

 Международна фондация

„Хрант Динк“

 Основната цел на международната фондация „Хрант Динк“, създадена от семейството и приятелите му след неговото убийство, е: да допринася за установяването на сигурна и здрава среда:

•  за разпространяване на икономически, социални и културни ценности в обществото;
•  за преодоляване на вътрешните културни различия и различното мислене на хората

   чрез съществуващите знания за демократично общество.

 Международната фондация „Хрант Динк“ се стреми:

• да развива проекти с насоченост към децата и младежите;
• да развива културните връзки между Турция, Армения и Европейската общност;
• да прави исторически проучвания, освободени от националистически подходи;
• да задълбочава връзките между Турция и Европейския съюз;
• да изработва и да реализира проекти за сплотяване на общностите.

 Събирайки статии, снимки и документи, свързани с дейността на Хрант Динк, и създавайки институционален архив, Фондацията предвижда също така да покаже стила на живот, диалога между общностите, мирното развитие и съпричастността в културата като основа на всичките му трудове.

 Посвещение

Написаните страници на историята съответстват на преживяното, а ненаписаните – на предстоящото.

От гледна точка на турско-арменските отношения нашата вековна съдба ни среща отново.

Това, което е трябвало да бъде написано от нашите предци, така или иначе вече е написано.

Въпросът е как ние ще съумеем да напишем неизписаните страници.

Като отговорните за преживените в миналото беди ли ще се държим или ще си вземем поука от преживяното и ще попълним празните страници като цивилизовани хора?

Това е най-голямата отговорност, стояща пред нас.

Тези, които бягат от отговорността, или тези, които искат все още да има грозни и болезнени събития, всъщност са същите, които допринесоха за страданието в миналото.

Ние, които поемаме отговорността, не трябва да допуснем да обсебят изписването на празните страници на историята.

Този скромен труд посвещавам на всички, които поемат отговорността и са защитници на мира. Посвещавам го на арменския народ, който живее и е живял от хилядолетия по тези земи, на трудолюбивия народ, прокуден, изтръгнат от живота и създадената от самия него материална и духовна култура. Посвещавам го също така и на паметта на невинния анадолец – арменец, турчин или кюрд – загубил живота си през тези изпълнени със страдания времена.

 Хрант Динк

5 Ноември 2005

Предговор

През последните години турската външна политика прояви силно изразена добра воля в намаляването на напрежението и в увеличаването на сигурността в отношенията със съседните държави с изключение на Армения, спрямо която единствено не е направено нещо съществено до този момент.

Като арменец журналист от Турция от дълго време следя отблизо резултатите от провежданите на официално и неофициално равнище срещи между Турция и Армения или между турци и арменци.

От разговорите ми с арменци от Диаспората по време на пътуванията ми в чужбина, включително и с тези с най-крайни възгледи, стигнах до убеждението, че колкото повече има диалог, толкова повече се осъзнават проблемите от едната и от другата страна, а първоначалната сдържаност отстъпва пред положителната нагласа.

Това положително състояние на духа се проявява най-отчетливо в диалозите на гражданското общество.

Но каква полза от това, след като турско-арменските отношения се решават от ден до пладне само чрез диалози и добри намерения.

И преди всичко има голямо различие в страните по конфликта, участниците и събитията.

Сама по себе си историята е един проблем, преживените в наши дни стълкновения в Кавказ са друг, а интересът, предизвикан от този конфликт у непреки участници, – трети. А освен това самите Турция и Армения имат свои вътрешни нерешени разногласия, които също са проблеми.

Да вземем например арменския свят…. От една страна, това е арменската държава и нейното население, а от друга, разпиляната по четирите посоки на света Диаспора, към която, разбира се, се отнасят арменците от Турция, чиито възможности за действие са много ограничени.

Естествено това разединение кара всеки да възприема нещата от своя позиция.

Тъй като тези позиции, или изходни гледни точки са многобройни, неизбежно многобройни са и гледните точки, които се различават помежду си.

И този труд, който предоставям на вашето внимание, е продукт на моята лична позиция и на моето мислене.

Трябва веднага да подчертая, че този труд представя само начина на мислене на турския арменец Хрант Динк и в никакъв случай няма претенциите да се смята и да се налага като начин на мислене на всички турски арменци.

      Моите координати са следните:

      Имам две идентичности и съм наясно и с двете.

      На първо място съм от Турция, гражданин съм на Република Турция.

      На второ място аз съм арменец.

 Но това, че съм член на турската арменска общност, не ми пречи да се чувствам също така морално и член на Армения, както и на разпиляната по света Арменска Диаспора. Техен родственик съм.

Ето защо, ако някои изтъкват само един от тези мотиви като основание за подобряване на турско-арменските отношения, то моето основание е два пъти по-голямо.

Можете да ме възприемате с която си искате от идентичностите ми. Това няма  никакво значение.

Въпреки двойната ми идентичност, мой най-голям дълг е да проявявам търпение с оглед на подобряването на връзките между Турция и Армения и на нормализирането на турско-арменските отношения.

Да започнем от първата.

Казах: „От Турция съм“… Разбира се, че най-голямото ми желание като гражданин е родината ми да е в добри отношения със съседите си.

От обявяването на Републиката досега моята родина не може да намери добрия тон в отношенията със съседите си. Пътят на демократичното развитие се спъва от примитивен национализъм, който се подхранва предимно от враждебната политика, и значителна част от ресурсите на страната се изразходват за предотвратяване на „съседските заплахи“ и за осигуряване на „сигурността“.

Като се помири със съседите си, естествено е моята страна да задели повече средства за развитието си, за образованието и за здравеопазването. Хората ще бъдат по -щастливи, по-сигурни, по-спокойни.

Но ето че един от проблемните съседи на Турция е Армения. Все още няма дипломатически връзки между тях, а границите са затворени.

Като гражданин на Република Турция моя първостепенна отговорност е да искам подобряване на техните връзки и отваряне на границите.

Второ, казах: „Аз съм арменец“.

Ние, турските арменци, и да искаме, и да не искаме, и да премълчаваме, и да не премълчаваме, сме от един и същи род с тези, които живеят в страната, наричана Армения, както и с пръснатите по цял свят арменци от Диаспората. Ние сме като филизи, поемащи родовите сокове от едно и също дърво.

Тази морална обвързаност не противоречи по никакъв начин на статуса ни на граждани на Турция и не подклажда каквото и да е предателство спрямо нашето гражданство.

Чувството за духовно единство със събратята ти, живеещи по други части на Земята, и желанието ти да правиш всичко, което е по силите ти, за да са щастливи, не пречи да бъдеш добър гражданин на страната, в която живееш.

В този ред на мисли желая щастливо и сигурно бъдеще на Армения и арменския свят и най-вече – безпроблемно съжителство на Армения със съседите й.

В противен случай знам много добре, че дори да е разрешила вътрешните си проблеми, Армения не може в никакъв случай да се чувства сигурна, ако продължава да бъде в конфликт с двете си съседки: Турция и Азербайджан.

Докато продължават конфликтите със съседите, ресурсите на страната, вложени в отбраната, ще съкращават бюджетни средства, предвидени за развитието и благоденст-вието на народа.

Всяко едно проекторешение по Арменския Геноцид на чуждестранни парламенти се превръща в изпитание за нас, арменците от Турция: като ходене по острието на бръснача.

Използвам израза „по острието на бръснача“, защото той изразява най-добре трудността на положението, в което изпадаме, безизходицата, в която се оказваме пред въпроса: „А сега как ще реагираме по този повод, какво ще кажем ние, арменците от Турция?“

Подобни случаи от миналото многократно са потвърждавали, че безпокойството ни е основателно.

Всъщност доскоро, когато възникваха такива инициативи в чужбина, за съжаление не се случваше да чуем други изявления на турски арменци в пресата, разкриващи истинските им чувства, освен: „Ние сме добре в Турция.“

Това показваше по-скоро безизходицата ни.

Преди всичко проблемът се състои в невъзможността да се отрече историческата истина, че макар и да живеем в Турция, ние представляваме част от арменския свят. И обратното: макар и да представляваме част от арменския свят, ние живеем в Турция, ние сме от Турция.

А Турция ние я познаваме много по-добре от тези, които живеят извън пределите й.

Заради изявление във връзка с едната или другата истина, спокойно могат да те обвинят в едно от двете предателства: „измяна на рода“ или „измяна на държавата“.

Сиреч положението ни е наистина сложно, опасно.

Ясно е, че често ще имаме такива изпитания.

Именно поради това изявленията ни трябва да са ясни, добре формулирани и да са стъпили здраво на краката си.

Живеем в особено време, в което повече от когато и да е трябва да съумяваме да обясняваме колкото се може по-добре това, което искаме да кажем.

Най-малката подробност в нашите изявления може да придобие решаващо значение.

Ако не внимаваме, ще бъде невъзможно да се избегне изопачаване на казаното от нас, невярната му интерпретация, използването му извън контекста.

Бог ни е свидетел, че както в Турция, така и в чужбина винаги ще се намерят хора, готови да реагират, за да изопачават.

Надявам се, че тези особености ще бъдат взети под внимание при оценяването на този скромен труд.

ДОСКОРОШНАТА ИСТОРИЯ НА ЛИПСА

НА ВЗАИМООТНОШЕНИЯ

 Усилия за установяване на контакти на официално равнище

 Макар и да съществуват от над хиляда години връзките между турци и арменци, международните връзки между Турция и Армения са от твърде скоро, като изключим периода от 1918 до 1920 година, времето на първата Арменска република. Всъщност началото на тези връзки се поставя през 1991 г., когато Армения става независима в резултат на разпадането на Съветския съюз.

Периодът преди и след обявяването на независимостта на Армения е наистина история от недалечното минало, поради което и спомените са все още свежи. Например за дните по време на земетресението в Армения…

Даже кръвни врагове да са съседите, в такива моменти щат не щат се притичват на помощ.

Даденото от Турция разрешение помощите да преминават през нейната територия, направените улеснения за доставките на жито оставиха траен спомен от онези тежки дни и надежда за контакти.

В онези дни на зараждане на турско-арменския диалог за първи път в съзнанието ни се появиха мисли от рода на: „Може ли да се осъществи диалог? Колко добре би било, ако това стане!“ Макар и непроизнесени на висок глас тези контакти бяха първите кълнове на сътрудничество през онзи период.

Няма да е несправедливо, ако се каже, че Турция се оказа неподготвена и не знаеше как да реагира, когато Съветският съюз се разпадна и съседна Армения стана независима държава. Дотогава Турция нямаше за съсед държава, наричана Армения, както и външна политика с нея. А и да имаше, това беше без особено значение в случая, защото сама за себе си Турция приключва с историческия арменски проблем още в началото на века, като го решава радикално. И докато се озърташе след това внезапно ужилване и не проумяваше дали случващото се е мираж или истина, Турция беше улеснена от възникналия между Армения и Азербайджан конфликт за Нагорни Карабах. Неспособна да поддържа нормални отношения с Армения и обезпокоена от вероятността да се стигне до трудности, турската външна политика видя в 3 април 1993г. възможност за печелене на време. На тази дата тя обяви за затворена границата си и използвайки като претекст окупацията на Келбеджар от Армения, обвърза установяването на външнополитически отношения с разрешаването на конфликта в Нагорни Карабах. Това беше една възможност, която не трябваше да се изпусне. А и разрешаването на конфликта в Нагорни Карабах не беше нещо, което щеше да се случи от днес за утре. Междувременно през спечеленото неопределено време ще се види „кой жив, кой умрял.“

Армения и арменският народ не бяха в по-различно състояние на духа. Както независимостта на Армения будеше безпокойство в Турция, така и арменците продължаваха да изпитват „историческата си ненавист“ към Турция. Въпреки това от страна на Армения се забелязваше хладнокръвно и далновидно „усилие за установяване на връзки“. Правителството на Левон Тер Петросян предприе няколко изненадващи стъпки въпреки твърдата вътрешна и външна националистическа опозиция. Тер Петросян съзнаваше, че установяването на добросъседски отношения с Турция е наложително. Положи усилие да обясни на един народ, който едва ли не свързва своята воля за живот с „решението на историческия въпрос за предумишлено извършената от Турция несправедливост“, че старите сметки не трябва да са пречка за изграждането на бъдещето. И до известна степен успя. Да, междувременно някои неща в Армения се промениха. Така например в Конституцията, одобрена с мнозинство от народа, вече не се споменава името на „Турция като враг“, нито пък уреждането на стари сметки.

И точно когато междувременно възникналото напрежение между Армения и Азербайджан, както и въоръжените стълкновения в Нагорни Карабах започнаха да спъват развитието на току-що покълналите семена на диалога, се оказа възможно в един неочакван момент да застанат един до друг хора, от които това най-малко можеше да се очаква, и за първи път да се произнесе думата „диалог“.

Срещата на четири очи между най-турския сокол Алпарслан Тюркеш и президента на Армения Тер Петросян във Франция беше много важна стъпка в това отношение. Макар и неофициална, тази среща имаше всъщност много по-голямо значение от официалните.

Жалко, че нищо конкретно не последва. Но ако някой ден се пише история на „турско-арменския диалог“, непременно ще бъде отбелязана първостепенната роля на Тюркеш и Тер Петросян. Освен това смелостта, с която Левон Тер Петросян поставя въпроса за диалога с Турция, трябва да бъде описана с главни букви в тази история. Смелост, която ще стане причина за оттеглянето му от властта. При това протегнатата ръка не предизвика адекватна ответна реакция в Турция.

Трябва обаче да се отбележи, че въпреки своето „боязливо и емоционално поведение“ в отношенията си с Армения, Турция се въздържаше да бъде агресивна и да води политика на напрежение. Това би поставило нещата извън контрол. Най- красноречив показател за тази преднамереност е прозорливостта, с която Турция съумя да овладее членовете на националконсервативното си мнозинство, които бяха готови да се ангажират активно с каузата на своите братя азери по време на вътрешния конфликт. Нито провокативните слова на социалдемократа (!) Енджевит, нито тези на мюсюлманина Ербакан успяха да променят тази политическа линия. Личната приятелска среща на Тюркеш с президента на Армения Тер Петросян по това време спомогна макар и отчасти за съхраняване на баланса. Давайки възможност на социалдемократите да говорят за война, а на националистите – за мир, Турция създаде парадоксално, но най-лесно за справяне положение. Най-общо казано тя си послужи с чувствата и с разума, поставяйки ги един срещу друг. Тази политика на покойния Тургут Йозал беше продължена и от правителствата на Демирел и Чилер. Трябва да се каже обаче, че въпреки предпазливостта, с която се водеше тази политика, няколко преднамерени и неблагоразумни изявления създадоха атмосфера на сериозна несигурност в Армения.

Тези изявления предварително предизвикваха напрежение във все още неустановените външнополитически отношения между Турция и Армения и се въртяха обикновено около две теми: Кюрдския въпрос и Нагорни Карабах. Проявеното от Турция подчертано старание да свърже двата въпроса заслужаваше специално внимание. Съветът за национална сигурност обяви, че „зад този въпрос стоят арменците, и това да се използва за психологическо въздействие“. Обявеното от Съвета получи по-нататъшно развитие в прословутото изявление на президента на Републиката Тургут Йозал: „Какво ще стане, ако две бомби паднат по погрешка в Ереван?“, направено в края на изказване по повод на войниците, преследващи членовете на ПКК. Именно тези думи основателно предизвикаха безпокойство в Армения и я заставиха да повери охраната на границите си на руската армия. Да, Турция още веднъж напомни за своята отмъстителност. Страхът беше основателен.

В същото време политиката за въвличане на Армения в кюрдския проблем продължаваше да се провежда целенасочено. Заглавията по първите страници на турския печат разпространяваха твърдението, според което лидера на ПКК Йоджалан се е установил в Италия след изгонването му от Сирия и че бил „транспортиран от арменски пилоти в района на Нагорни Карабах, минавайки през Москва“. „Достоверна ли е новината или не е?“ Без да направи нужното, за да провери достоверността на информацията, премиерът Еджевит я превърна в почти официална с едно свое прибързано изказване. Всъщност така той предупреждаваше Армения, без да я назовава. От своя страна „официозните“ професори от турските университети подкрепиха твърденията на Еджевит, като припомниха проекта на Ленин от 1923 г. за създаването на „червен Кюрдистан“ в Лачин, който според тях е „поставен отново на дневен ред.“ Усилията за въвличане на Армения в кюрдския проблем ставаха все по настъпателни както от страна на правителството, така и на опозицията. Председателката на Нова демократическа партия Тансу Чилер например не остана по-назад от другите. В желанието си да покаже, че тя знае по въпроса повече от всички, излезе на предна линия и заяви по телевизията: „Апо е в Нагорни Карабах“. А угрижената за насъщния хляб Армения напразно повтаряше: „Не ни замесвайте в тази история. Апо не е при нас и нямаме никакво намерение да се забъркваме в тази афера.“ Колкото и доводи да привеждаше Армения, те не бяха в състояние да обуздаят истерията на националистическата преса, която непрекъснато тръбеше: „Ех, дано този Апо наистина да отиде в Карабах, та да можем да убием с един куршум два заека.“

В същото време обаче, даже в условия на липса на каквато и да е комуникация с Турция, Армения се оказа способна да проявява добра воля по отношение на подобряването на връзките си с нея.

Такъв беше например случаят с провеждането на среща на върха на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ), когато тя преодоля колебанията си, даде зелена светлина за провеждането на последната за XX век среща в Истанбул и участва в нея. Друг важен момент от този период на липса на комуникация са няколкото посещения в Турция на двамата държавни глави Левон Тер Петросян и Роберт Кочарян, без да се смятат осъществените в рамките на международни срещи. Нито един премиер или президент на турската република не стъпи в Армения през през същия период. Много арменски министри идваха в Турция за международни срещи, но само двама турски министри са ходили в Армения през този период. Да добавим и това, че турски висши служители, посетили Ереван могат да се преброят на пръстите на едната ръка.

Тъй като нямаше посолства нито в едната, нито в другата страна, официалните връзки между Турция и Армения отначало се осъществяваха чрез турското посолство в Москва, а след това и чрез това в Тбилиси. Като изключим този канал за връзки, само проектът на Организацията за черноморско икономическо сътрудничество (ОЧИС) създаваше възможност за контакт.

В качеството си на членка на Организацията, Армения получи разрешение за придобиване на статут на представител в постоянното й централно представителство в Истанбул. Така се поставя началото на дейността на арменските дипломати в Турция. Първият представител беше Арсен Авагян, а миналата година на тази длъжност беше назначен Карен Мирзоян, шеф на турския отдел на арменското външно министерство.

Що се отнася до периода, през който официалните контакти бяха много ограничени, би било несправедливо да не отбележим успехите на Жирайр Либаридян, съветник на държавния глава Левон Тер Петросян. Много често посещаваше Анкара, където водеше разговори на високо равнище и не пестеше усилия в подготвянето на тогавашните правителства за установяването на дипломатически отношения. Протоколът, приет от двете страни, беше съгласуван по всички точки, включително и по въпросите за признаването на Армения и за установяването на дипломатически отношения. За зла участ подписването се проваля в последната минута. След срещата си с Левон Тер Петросян в Ню Йорк тогавашният турски министър на външните отношения Хикмет Четин обяви скорошното подписване на този протокол, но тази възможност беше провалена от събитията в Келбеджар.

През последните години Турция беше страната, която пое инициативата за диалог по двата фронта: на запад с Диаспората, на изток с Армения. Жалко, че започнатите от посланик Тезджан нерегламентирани срещи с представителите на арменските лобита в САЩ по-нататък не се превърнаха в традиция. Причините за провала на тази инициатива са две: предубеждението на Диаспората по отношение на партньора в срещите („Не са искрени, опитват се да печелят време.“) и антиарменските изявления на посланик Тезджан във връзка с арменското население в Азербайджан. Един положителен резултат вероятно би допринесъл за подобряването на турско-арменските отношения. С отлагането на установяването на официални връзки и с поставените на дневен ред в международната политика проекти за признаване на Геноцида, дистанцията между Турция и Армения, вместо да се намали, се увеличи.

Протегната ръка отмаля… Новият президент на Републиката Роберт Кочарян[6] обяви: „Отсега нататък е ред на Турция, ние се молихме достатъчно.“ Десетилетия наред Армения не познаваше друг партньор освен Русия и й се наложи тогава да направи първи крачки във воденето на преговори. Това, че не й беше протегната ръка в отговор на нейната протегната ръка, че не удържа усилията си за освобождаване, че не й помогнаха да се освободи от тази зависимост, за пореден път я принудиха да се обърне към руската власт, която беше господар в региона. Може да звучи жестоко, но е вярно, че „Турция е тази, която пробута отново Армения на Русия.“ Установяването на регламентирани връзки щеше да отприщи икономическото развитие на Армения, а едновременно с това щеше да позволи на Турция да играе по-активна роля в конфликта за Нагорни Карабах. Може би има все пак някаква надежда. Достатъчно е само да се подаде на Кочарян ръката, която не беше подадена на Тер Петросян.

Усилия за установяване на контакти

на неофициално равнище

 Въпреки многобройните опити за установяване на официални контакти между Турция и Армения успех не се постигна. Трудно е да се каже, че двете страни успяха да осъществят на неправителствено равнище това, което не успяха да направят на официално равнище. И в това отношение усилията бяха в по-голямата си част твърде повърхностни, недостатъчни. А големият медиен шум, който ги съпътстваше съдейства за омаловажаване на значението им. Най-общо казано тези неправителствени действия, най-често организирани с посредничеството на трета страна, бяха приемани от арменския свят с по- голям скептицизъм отколкото от турската страна. Между опитите за сближаване, правени през последните петнадесет години, първият, за който се сещам, е визитата в Армения на кмета на Есенюрт Гюрбюз Чапан и на съпровождащата го група от турски интелектуалци и журналисти. От личната инициатива на Гюрбюз Чапан, роден в Карс, се помни само брожението, предизвикано в Турция от минутата мълчание пред мемориала в памет на жертвите на арменския Геноцид. Чапан е пътувал за Ереван през Москва, придружен от Танер Акчам, Дженгиз Чандар, Орал Чалъшлар и Зейнеп Атиккан. Преди заминаването си се е срещнал с тогавашния президент Демирел, който му е поверил специално послание. Много високопоставени лица, като се започне от държавния глава Левон Тер Петросян, получават лични и официални приятелски послания.

Друга паметна инициатива от това време е опитът на турския предприемач Исхак Алатон и на един от сериозните делови представители на арменската Диаспора Храйр Ховнанян за съвместен проект за производство в Трабзонското пристанище. Този проект, в който в началото беше включен и министърът на външните отношения от онова време Хикмет Четин, бе обречен на провал поради враждебната реакция на турските националисти. Големият шум, който вдигнаха в пресата, застави Хикмет Четин да се откаже.

Въпреки провала на този проект все повече се утвърждаваше убеждението, че икономическото и търговското сътрудничество е най-добрият път към този труден диалог. Така се стигна до създаването на първата постоянна организация в гражданското общество. Създаденият от двама бизнесмени, съответно от Турция и Армения, Съвет за турско-арменско търговско развитие е организация, чиято дейност продължава до днес. Има двама ръководители: от турска страна – Каан Сояк, а от арменска – Арсен Хазарян.

С течение на времето дейността им се концентрира в западната Диаспора. Бяха създадени програми за действие в Европа и в САЩ, с което Съветът се опита да привлече Диаспората като заинтересована страна в турско-арменския диалог. Дейността му не се ограничаваше само в рамките на икономическата и търговската област. Тя включваше и организирането на културни и творчески срещи, които се оказаха мощна движеща сила на идеята за диалог.

С голяма степен на важност е и дейността на Комисията за турско-арменско помирение, създадена с посредничеството на САЩ. Създаването на Комисията съвпада с момента, в който САЩ започна да се установява в Кавказ. Тя беше приета от Турция с необикновено безразличие и безмълвие, но в замяна на това предизвика големи дебати в арменския свят, които все още продължават. Названието на Комисията, начинът й на създаване, характерът на обсъжданите от нея въпроси, самоличността на членовете й, всичко това беше предмет на критични дебати. Изборът на членовете й от турска и арменска страна все измежду авторитетни личности – бивши дипломати, академици, политици – определено допринесе за значимостта на Комисията.

С неудачното си представяне пред широката публика, с настоятелните си възгласи за „мир“ и за „помирение“ обаче те превърнаха Комисията в арена на такова двустранно високо напрежение, че след проведените няколко срещи тя стигна до разпад. Честото появяване на членовете на Комисията пред журналисти увеличаваше напрежението в нея. Опитаха се да ограничат достъпа на медиите, но тази мярка се оказа недостатъчна за спасяването на Комисията и накрая тя се разпадна от само себе си.

Единственият резултат от дейността на Комисията, който се запомни, е едно проучване, възложено от нея на престижна американска организация, изследваща Геноцидите, с цел да се установи възможността за прилагане на законодателството по Арменския въпрос. И това е единственият конкретен резултат от нейната дейност. Макар и да беше категорично установено от проучването, че законодателството по Геноцида не може да има обратна сила, стана ясно, че арменската трагедия напълно отговаряше на три от четирите необходими условия и частично на последното, за да бъде основателно назована Геноцид. Това заключение предизвика голямо недоволство в турския лагер.

Съществената част от т.нар. граждански инициативи се осъществяваха от  академичните среди. Най-постоянна и най-продължителна между тях беше тази в Чикагския университет, последван от Мичиганския, а отскоро и от Залцбургския. Организираха се срещи, в които участваха турски и арменски университетски преподаватели. Дебатите протичаха в атмосфера на съпричастност, включително и по най -трудния въпрос – Геноцида. От същата академична среда имаше и едно паметно изказване на специалиста по устно творчество Ричард Хованисян в Босфорския университет на тема „горчиво-сладките спомени на последните арменци от Османската империя.“ Приносът на този арменски историк, живеещ в САЩ, е равен на събитие.

Затова пък връзките между Анкарския и Ереванския университет бяха най- незадоволителни. Арменската делегация, включваща ректора на Ереванския университет Радик Мардиросян и преподаватели на университета, посети турската столица по покана на ректора на Анкарския университет Гюнай Акба. Двамата ректори заедно засаждат дръвче като символ на бъдещето и подписват протокол за сътрудничество, който за съжаление така и не беше последван от някаква значителна динамика. Друга една среща се проведе във Франция под егидата на Френския сенат по инициатива на турски и арменски интелектуалци. Тема на колоквиума беше „Турско-арменския диалог по арменския въпрос днес“ и се състоя на 17 юни 2000 г. в голямата зала на Френския сенат.

Жените също играха активна роля в осъществяването на пряка връзка между двете страни. Под ръководството на депутата от Лява демократическа партия Гьонюл Сарай от турска страна и на депутата от Армения Хермине Нагдалян се проведоха срещи между жени от двете държави. Въпреки че тези взаимоотношения формално се поддържат и днес, резултатите от тяхната ограничена дейност не дадоха желаните резултати. Триезичното списание, издавано от турските и арменските жени на турски, арменски и английски език три-четири пъти годишно, фигурира между неуспешните и мудните инициативи.

За тези 15 години на неустановени взаимоотношения остава да се отбележат само още няколко проекта: епизодични срещи, организирани съвместно от турски, арменски, азербайджански и грузински журналисти; участие на турски артисти в биеналета, организирани в Армения; няколко концерта на арменски музиканти в Турция; дискусия и летен университет в Истанбул, организирани от Хелзинкския граждански европейски парламент; посещение на група турски интелектуалци под надслов „Източна конференция“. Всъщност главната, истинската връзка се осъществи от смия арменски народ. Всяка година десетки хиляди арменски граждани се стичат по турското крайбрежие на Черно, Бяло и Егейско море, пътувайки или с автобус и с куфар в ръка през Грузия, или с директен полет Ереван-Истанбул.

Именно те спонтанно пораждат нещо като народна дипломация, виждайки, че Турция предлага прекрасни възможности за търговия в региона. Дори да е само заради търговията, взаимното опознаване на турци и арменци ги поставя пред необходимостта да се опознаят, а в някои случаи и да изучават езика на другия.

Така например често може да се случи да видите таксиметрови шофьори в Аксарай, които учат основни понятия от арменския език, говорен в Армения. Що се отнася до пристигащите от Армения, голяма част от тях вече говорят турски. Интересът, проявяван от арменци към Турция, не е равностоен на този от другата страна. Засега все още са много малко турците, които работят или създават работни места в Армения.

Най-голямо желание за подобряване на връзките между Турция и Армения имат, разбира се, жителите на пограничните райони. Не е изненадващо, че някои погранични общини, управлявани от Партията на националното движение, са сред най-големите привърженици на отварянето на границата. Между най-изявените начинания са: подписаната от 50 000 души петиция, изпратена в Анкара от населението на Карс, пледираща за отварянето на границата; изключителните усилия на кмета на Карс за установяването на добросъседски отношения с Армения, за организирането на различни културни мероприятия, за изпращането на делегации в Армения и за поканването на гости от тази страна. Впрочем не липсваха и опити за саботиране на тези инициативи. Екстрадирането на членовете на арменската делегация, участвали в работата на Карския общински съвет, е типичен пример за това.

Четиримата членове на делегацията са пристигнали в Карс, задължително минавайки през Тбилиси, с редовни паспорти и визи. Едва настанили се в стаите, запазени на техни имена в хотел „Сюрмели“, когато един човек им се представил като служител на отдела за сигурност и ги помолил незабавно да напуснат турската територия по заповед на Министерството на външните отношения. На всичкото отгоре били заставени да подпишат протокол и да напуснат страната с полицейска кола. Ясно е, че този скандал скоро няма да бъде забравен. Повод за това отвратително поведение става самоволното изказване на азербайджанския посланик в Анкара, също поканен да участва в работата на Карския общински съвет. Със самочувствието на турски министър на външните отношения или на икономиката той заявява: „Каква полза може да има Турция от един милион гладни арменци? Един бизнесмен ги е поканил и щом е така, нека си ги заведе у дома!“ Накратко, нов елемент се включваше в историята, който разделяше турци и арменци: „малкият азерски брат“ беше влязъл в действие. Натискът, оказан върху Турция от покойния държавен глава на Азербайджан Гайдар Алиев, за неотварянето на арменската граница ще остане в аналите със следните думи: „Или вратата, или тръбата“.

И така, разривът придоби такива размери, че трудно може да се преодолее, въпреки че неофициалните контакти бяха започнали да дават плодове. От дълго време впрочем двата народа са поели инициативата да преодолеят инерцията и официалните политически пазарлъци чрез своите лични неофициални контакти.

ПРИЧИНИ ЗА ТУРСКО-АРМЕНСКАТА

ПОЛИТИЧЕСКА ПАСИВНОСТ

 История… Травматизъм… Параноя…

 Липсата на отношения между Турция и Армения главно се подхранва от историята, но и от продължителното бреме на наследеното минало, от представата, която всяка от двете страни си е изградила за другата. Истина е, че и двете страни са в гибелна ситуация, трудна за изживяване. Трябва да се признае, даже и ако това изглежда жестоко, че арменците и техният травматизъм, от една страна, и турците и тяхната параноя, от друга страна, се изживяват и от едните, и от другите като патологични случаи. В идентичността на всяка една от двете страни, отсрещната страна е „другият“ и това състояние – да си другият – се превръща и за двете страни в екзистенциално състояние, което никой не е готов да отрече. Ето защо е доста трудно логично до се осмислят турско-арменските отношения, без да се взема под внимание тази двойственост: неизбежното място на „турците“ в арменската идентичност. И за да бъде точен този анализ, арменският свят не трябва да се възприема като хомогенна единица. Редно е да се имат предвид различията, да правим разлика между арменци от Армения, арменци от Диаспората и арменци от Турция. Даже и след такова категорично разграничение всяка една от трите не може да се разгледа като хомогенна. Да приемем още в началото, че всяка от тях има свои особености.

Без съмнение на първо място трябва да са тези, които страдат най-много от травматизма: арменците от Диаспората. Днес броя на арменското население по целия свят е около 8 милиона. Предполага се, че една трета са живеещите в Армения и две трети в Диаспората. Това състояние само по себе си показва парадокса, в който живее арменската нация. Преди един век една нация, жадуваща за независимост, с риск да стане жертва на своето желание, беше лишена не само от живота си по земите, където беше живяла в продължение на четири хиляди години, но и от по-голямата част от населението си. Днес, близо един век по-късно, въпреки че придоби независима държава в неочакван момент, по-голяма част от населението й се намира извън пределите на тази държава. Освен това продължава демографския срив в Армения, където емигрирането не спира дори и след обявяването на независимостта. От това следва, че идентичността в арменския свят все още не е спряла да се формира и че въпроса „Кой от къде е?“ продължава и до днес да бъде без отговор. ”Кой в арменския свят принадлежи към Диаспората, по какви критерии се определя принадлежността, според кое място?“ Най-простият отговор ще е следният:

„Днес в Южен Кавказ съществува независима арменска държава с ясно очертани граници, от които следва, че тя е майката родина на всички арменци по земята. А тези от тях, които живеят извън границата й, съставляват Диаспората“. Този отговор обаче само частично е съобразен с арменците в Турция. Доколкото те живеят на земя, по която са живели в продължение на четири хиляди години, би било непълно и неточно, ако ги причислим към Диаспората. Турция е основният виновник за състоянието на арменския народ. И не е само този факт от миналото. Несигурността, която изпитва в момента арменският свят заради Турция, е определяща. Икономическото ембарго, наложено във връзка с конфликта в Нагорни Карабах, сериозно задушава Армения. Тази забрана усилва противодействието на Диаспората спрямо Турция. Същата Диаспора започва да осъзнава преживяната икономическа драма на изселилото се от Армения население. Все повече и повече се утвърждава убеждението, че принудителната емиграция на арменците от Анадола продължава този път от Кавказ. Не напразно арменските власти призовават да се упражни „световен натиск върху Турция за вдигане на ембаргото“. А това от своя страна довежда до увеличаване на броя на „проектозаконите за Геноцида“ в много страни. Създаването на арменска Диаспора в световен мащаб започва преди два века. Отначало емиграциите са били насочени към европейските страни. Причината е била главно търговска. След това са се разпрострели до Америка. Създавали се колонии. В началото са били малко на брой, но с времето се увеличавали в резултат на дейността на католически и протестантски мисии, работещи сред арменците, едно от християнските населения в Андола. Обещанието за „свободно бъдеще и благоденствие в други светове“, кампанията за приемане на католицизма и протестантството дават първият тласък на „изгнаничеството“ на арменците. В началото на ХХ век вече можело да се наблюдават арменски колонии с уседнал начин на живот, състоящ се от арменци католици във Франция и от арменци протестанти в Америка.

…………………………….

Разбира се, от всички изселнически вълни най-масова, най-насилствена и най-съдбовна е преживяната през последното столетие на отоманската ера. Предизвиканите от подтисничеството и изтезанието на андолските арменци в началото на ХIХ век местни въстания постоянно ускоряват емиграциите. Най-същественото развитие на „диаспоризацията“ настъпва при масовото депортиране на арменците през 1915 г., определено от голямата част историци на Геноцида като „ първия Геноцид на века“.

Наричана според официалното турско становище „преселване“, тази депортация в действителност означава изтребване на голяма част от арменското население. Оцелелите стигат до Дер Ел Зор или Алепо и оттам с кораби емигрират през Средиземно море в Европа или Америка. Така раздробяването и разкъсването на арменците по целият свят стигнаха до своята най-висока точка. Разпръскването е с такъв голям обхват, че днес можем да установим арменско присъствие под формата на колонии или общности почти на всички континенти по всички краища на света.

Родната майка на всички арменци по света обаче е Андола. Като фон на всички емиграции от Средния Изток или от Армения на Запад витае една раздяла. Раздялата с уседналия живот в Андола, продължил хилядолетия. Основната част на Диаспората съставлява емиграцията от Андола. Арменците от Диаспората винаги носят дълбоко в себе си следите от тази андолска култура. Сменят се поколенията, но все още се срещат тук-там арменци, говорещи турски. Без съмнение говорят го не много добре, но с типичен местен акцент. Следи от миналото и най-вече от Андола могат да се открият в една или друга степен дори и в най-асимилираните семейства. Ето защо няма да бъде преувеличено, ако се каже, че Арменската диаспора е „световното настояще на Андола“.

 Душевното състояние на арменския свят

или тежкото наследство: травматизми

 Най-сложен в арменския свят е проблемът на Диаспората, която съставлява преобладаваща част в него. Вътрешната й организация съвсем не е отлична, макар и външно да изглежда, че е така. Основната й цел е да поддържа и да съхранява идентичността, да се противопоставя на асимилацията. Страхът от асимилация стига до натрапчивост в идентичността на арменеца от Диаспората.

Понятието Диаспора не изразява само откъсването на арменския народ от земите му, но и от арменците, живели от векове по тези земи. То означава, че е изчезнала значителна част от „териториалната цялост“, която определя една нация. Щетите от това положение по отношение на националната идентичност са неизбежни. И арменският народ ги понася от два века. Да се опитваш „да поддържаш идентичност“ и „да изживяваш идентичност“ са доста различни неща. От един век насам арменците по-скоро се мъчат в опитите си да поддържат идентичност, отколкото да я изживяват. В състоянието, до което сме стигнали днес, Армения е територията на изживяната идентичност, а Диаспората – на тази, за която полагат усилия, за да я поддържат.

В днешно време, когато глобалните ценности доминират над локалните,   Диаспората трябва да полага изключителни усилия, за да поддържа макар и малко идентичността си. Това усилие предполага специфични средства. Причината да я има е особена. Арменците и евреите, два класически примера за Диаспора, са два народа, за които, както се знае, тази особена причина е, че едните и другите са жертви на Геноцид. Знаейки за наложеното им голямо гонение, нормално е човечеството да им даде малко по-привилегировано право, което има особено позитивна стойност, за да запазят идентичността си.

Средствата, които бяха предоставени на евреите за запазване на идентичността им, дадоха възможност да оценят това право. Те съумяха да трансформират понятието „привилегирован от Господа народ“, формулирано от техните религиозни убеждения в „привилегирован на Земята народ“, формулирано от света. Колко жалко, че същото не се получи и с арменския народ. Светът лиши арменците от състрадание, каквото беше проявено към евреите, след техния Геноцид. И това нанесе най-голяма щета на арменската идентичност.

Първото и второто поколение на Диаспората не са били особено загрижени за запазване на идентичността си в земите, по които са се били разпръснали. Продължителното въздействие на преживения травматизъм само по себе си е било самоличностен мотив, който правел излишно всякакво допълнително усилие. Без да се смята това, че животът им е бил доминиран от борбата за оцеляване и от предизвикателството да се устроят в новото място. В замяна на това за третото и четвъртото поколение положението е съвсем друго. Нито отговорните за трагедията, нито останалата част от света, никой не си помръдна пръста, за да облекчи травматизма от  1915 г. А времето беше жестоко. То следваше неотменно своя ход. Въпреки травматизма, предаван от поколение на поколение, идентичността започна да ерозира. Някои започнаха да забравят, че са арменци в полза на друга принадлежност. Американизацията, францисизацията, русификацията започнаха да набират скорост. Увеличаването на броя на смесените бракове, замяната на арменските имена, забравянето на езика, пренебрегването на църквата непрекъснато застрашават младите поколения.

И накрая, да си от Диаспората вече дава ново измерение на арменската идентичност. Тази принадлежност превърна едно население наброявало над 5 милиона души в толкова хора с двойна идентичност, при това тя не се свежда само до факта да си американец и арменец едновременно, а е и място на помирение между новата и старата идентичност, като последната, за съжаление, замества носталгията. Думата „стара“ не е използвана в случая в смисъл на „нещо, което е свършило“ или „нещо, което е остаряло, захабено“, а със значение на „нещо, което вече не е актуално“. Именно поради това тази идентичност не съответства толкова на тази, която е изживяна, колкото на онази, която се опитват да поддържат. Колкото и странно да изглежда, районите, в които Арменската диаспора най-добре е съхранила своята идентичност, са страните от Средния Изток с доминираща мюсюлманска религия. В страни като Иран, Ирак, Сирия, Ливан и Египет един милион арменци, живеещи в затворени общности и относително свободна среда, дадена им от различните републики, са успели много добре да съхранят своята идентичност благодарение на училищата, църквите и сдруженията си, отколкото членовете на западната Диаспора. За съжаление войните, преживени от тези страни през последните тридесет години, принудиха по-голямата част от тези арменци да емигрират на Запад.

От изложената по-горе презумпция може да се направи следното заключение: голямата степен на свобода, както и благоприятните условия, предоставени на малцинствените общности в Запада, за съжаление изиграха катализираща роля, която улесни изчезването им. Докато ограничената свобода в Изтока вероятно е била главната причина за твърдостта, проявена по отношение на запазването на идентичността. Вероятно и призивите за молитва, чувани по пет пъти на ден в една мюсюлманска страна, са имали стимулиращо въздействие да не се подценява съхраняването на арменската идентичност. Като напомняне: „Ти си арменец и ти си християнин“. Изглежда, че в момента, в който раят на свободите на Запада се превръща в ад за идентичността, предоставените в името на плурализма благоприятни условия, уви, се оказаха недостатъчни за потушаване на огъня.

„Лишени от право“, преживели сериозна загуба на идентичност, арменците свързваха, дори замениха изживяваната идентичност със своето „упорство в признаване на истината“ за арменската трагедия. До наши дни нещата се развиха така, че това упорство се е превърна в основен принцип на арменската идентичност на Диаспората. За първото поколение това означава да са изправени, да не изчезнат. За второто, третото и четвъртото се превръща в неуморно усилие за установяване и признаване на истината от света. Превърнало се в колективно, това упорство отразява отлично духовното състояние на арменския народ. Така че съхраняването на арменската идентичност е най-вече свързано с поддържането на това състояние на духа.

………………………………….

Понятието „турчин“ оказва безспорно влияние върху формирането на всяка арменска идентичност, но то се проявява по доста различен начин у арменците от Диаспората, арменците от Армения и арменците от Турция. Травматизмът и размерът на нанесените щети са в различни степени – висока, средна, ниска – пропорционално на физическото отстояние. Арменците от Турция съжителстват с турците, арменците от Армения са им съседи, а голямата част от арменците от Диаспората са твърде далече от тях. Това състояние изостря травматизма.

За арменците от Диаспората „турчин“ е този, когото оставиха след себе си на една определена дата, тази на Геноцида в 1915 г., тази на извършения икономически Геноцид през 1942 г. с налагането на данък благосъстояние, а още и тази на вълната от вандализъм на 6-7 септември 1955 г. За тях турчинът е „този, който няма никога да се промени“. Този, с когото никога повече няма да може да съжителства или да сътрудничи днес или утре, както и вчера. Тези дати и свързаните с тях представи важат също и за арменците от Армения, но ето оказва се, че турчинът се намира съвсем наблизо, на тяхната граница и че трябва щат не щат да приемат тази близост. Що се отнася до арменците от Турция, турчинът е този, с когото те живеят непрекъснато заедно.

…………………….

 Разпиляното наследство: историческите отношения

 Отношенията между арменеца и турчина, техните двустранни взаимодействия не са били нормални. Това е най-малкото, което може да се каже. Невъзможно е да се опишат с две думи. Те са с многовековна давност и са натрупали толкова голямо количество обмен и заимстване от едната и от другата страна, че понякога е доста трудно да ги различиш по поведението им. Въпреки приликата, стигаща понякога до единение, не е никак изненадващо, че всяка от двете страни обвинява в предателство другата при нарушаване на това единение, намира в това довод за враждебно отношение. Срещу турската гледна точка, според която арменският народ, някога определян като „лоялен народ“, бил изменник, стои арменската, която е в другата крайност: според арменците 1915 г. е не само дата, която бележи намерението да се унищожи един народ, но и дата, която бележи предателството в многовековните отношения.

Различните култури живеят заедно открай време по земите на Анадола. Това обаче не означава, че съжителството е било винаги лесно или щастливо, придобило с времето успешно развитие. „Едно време живеехме много добре заедно“, повтаряха всички по-скоро от носталгия и сантименталност, а не от реална представа за действителността. В Отоманската империя отношенията между мюсюлмани и немюсюлмани, както и техните начини на живот са се ръководели и са протичали в рамките на система, която би могла да се назове „система от клетки“. Знаело се е, че клетките са относително независими една от друга.

………………………….

 Въпреки общоизвестните различия между клетките всички са изглеждали доволни от качеството и начина на живот. Несправедливите според днешните критерии привилегии навремето са били приемани безболезнено. Между привилегиите, които един немюсюлманин нямал право да ползва, могат да се посочат няколко примера, дадени от историците: „Един немюсюлманин не може в никакъв случай да язди кон, да върви по тротоара, да се облича със същите дрехи, каквито облича един мюсюлманин; балконите на християнска или еврейска къща не могат да превишават определени размери, минаретата трябва да са по-високи от камбанариите на църквите и т.н.“

Но всичко това, дори да свидетелства за наличието на неравенство, не е бил съществен проблем навремето, поради съществуващите и спазваните в пределите на клетките свободи.

…………………………

 С обявяването на Танзимата страната придобива конституция, а арменската е под названието „Правилник на арменската нация“. Макар че двамата мъже продължават да стоят начело на йерархията, властта започва да се упражнява и разпростира вертикално, надолу. От друга страна султанът започва да губи властовата си мощ в Империята и да се затруднява да защитава правата на различните клетки, както и да опазва самия себе си. Така че след Танзимата различните общности вече не са доволни нито от собственото си положение, нито едни от други. През този период започва бавното разграждане на клетките, а заедно с това се появяват трудности и усложнения, дължащи се на новата им близост и сблъсък. На този етап клетките започват да се бунтуват, една по една да се отскубват от локомотива на империята. Арменците са последните, които се присъединяват към брожението, за да опитат и те да се отскубнат.

Колкото повече Отоманската империя губи от своята мощ, толкова й е по-трудно да контролира сигурността на клетките, както и нормалния развой на техните отношения. В резултат на това последните двеста години на Отоманската империя са време, през което общностите, най-вече немюсюлманските, се оплакват непрекъснато на султана за несправедливите данъци, за нападенията и опустошаването на селата им, за отвличането на момичетата им. Но султанът вече не е в състояние да осигурява исканата от него сигурност. Именно в този период се проявява готовността на чуждите страни да защитават правата на немюсюлманските общности. Отбелязаните в Берлинския договор възражения на арменците, както и обещанията за реформа поставят началото на „арменския въпрос“. ………………………………..

 Официалното турско становище напразно защитаваше версията, според която арменците били изселени от определен район на Анадола и по-специално от района между Ерзерум и Ван, тъй като оттам е възможно да сътрудничат на руснаците. Това не отговаря на истината. Арменците са изгонени от почти всички райони на Анадола. Приказки от рода: „Ние не сме докоснали арменците в Истанбул.“, не са верни. На 24 април, преди началото на депортацията от Анадола през май 1915 г., първенците и интелектуалците на арменската общност са арестувани през нощта по време на светкавична операция, започнала в Истанбул. Отведени са в неизвестна посока и всички са изчезнали. Причината, поради която депортацията през месец май не е могла да се осъществи в Истанбул, се дължи най-вече на консулствата и посолствата, които се намират в този град. Дълг е към човечеството да се заяви безрезервно: Възползваха се от Първата световна война, за да лишат арменците от земите им, опитаха се, ако се използва казаното от арменските историци, „да ги изкоренят от анадолската земя“.

 Според протоколите на Лозанския договор само триста хиляди арменци – сто и седемдесет хиляди в Анадола и сто и тридесет хиляди в Истанбул – са видели младата Турска република. Арменците вече не представлявали официално нация, а според новото определение едно малцинство, дума, която с времето се отстъпи на други със същото значение. Членовете от 37 до 45 на Лозанския договор, отнасящи се до защитата на малцинствата, уреждаха в подробности законодателството, което трябваше да регулира в бъдеще съществуването на немюсюлманските общности, останали по местата си при новия режим, установен след епохата на Отоманската империя. Противно на това, което днес някои твърдят, тези законови текстове, представляващи нещо като „конституция на малцинствата“, всъщност не даваха на тези малцинства изключителни права, различни от правата на мнозинството. Тяхното предназначение беше да се направи така, че малцинствата да ползват същите права, каквито ползва и мнозинството.

…………………….

 Едно решение на Касационния съд става доказателство за демографския спад на арменците в страната и за размера му. Книгата на Вахакн Дадрян „Геноцид“ е иззета и осъдена от Държавна сигурност. Обаче Касационният съд решава да оправдае писателя с възможно най-оскърбителния аргумент: „И без това няма кой знае колко арменци в страната, за да се подстрекават!“

Учебниците за началните училища и за колежите възпроизвеждат най-добре несправедливостта на политиката „в името на обществената сигурност“ по отношение на малцинствата. При условие, че в образователната система има дисциплини, изучаващи света, общественото устройство, околната среда и даже по гражданско възпитание. Учениците не получават никакви сведения за богатството, което представлява преживеният опит в условия на различие и разнородност в Турция. Няма и ред, в който да е отразено съществуването на тези малцинства, да се описват тези хора, със които те съжителстват, живеят заедно.

Името на „другия“ не се споменава никъде, даже и в буквара. Винаги Али подава топката на Айше или Айше подава топката на Али. Те никога не играят с Агоп, Делал или Христо. Тези хора ги няма на улицата, те не живеят в квартала, не са около тях. Те не съществуват. Само в един учебник се говори за малцинствата в Турция и названието му казва всичко: „Държавна сигурност“.

В този учебник разделът „Интриги срещу Турската република“ и по-точно частта „сепаратистки дейности“ се преподава от военни преподаватели. Именно тук намират място малцинствата и то е от най-противоречивите. Казано е така: „От която и вяра или етнос – гръцка, арменска и т.н. – да е, всеки човек е смятан за турски гражданин и е третиран по еднакъв начин пред закона. Този статут се гарантира от приетите в 1924, 1961 и 1982 конституции. В Турция има едно мнозинство от над 95%, което в продължение на хиляди години споделя една и съща съдба, формирано е от една и съща култура и едни и същи цели.“ Този параграф показва, че малцинствата извън тези 95% не споделят същата съдба! Това са същите, които, цитирайки конституцията, говорят за равенство на малцинствата по отношение на правото на гражданство и които се отказват от думите си в следващото изречение. Този начин на изразяване показва ясно начина, по който малцинствата се възприемат в Турция и по който този манталитет се налага, преподава се на младото поколение.

Вуйчо Фермен отглежда домати, чушки, царевица и слънчоглед в градинката на лятната си къща край брега на Егейско море, но не е засадил нито едно дърво. И дава следното обяснение за това: „Разбира се, че не садя дървета. През целия си живот ги садих там, където се намирах, но всеки път други обираха плодовете. Никога не успявах самият аз да ги събера. Ето защо не садя тук дървета. Доволен съм, че отглеждам това, което ще ям днес. Това ми стига.“ Душевното състояние на гражданина, не изпитващ доверие към една държава, която го възприема и преценява чрез сигурността, показва достатъчно добре важността на положението.

КАКВО ТРЯБВА ДА СЕ ПРАВИ?

КАКВО НЕ ТРЯБВА ДА СЕ ПРАВИ?

Действащите лица… Ролите… Предпочитанията…

 Днес и от двете страни съществуват маргинални националистически групи, които изпитват безпокойство от съвместната употреба на двете думи „турчин“ и „арменец“ и блокират участта на безмълвните мнозинства. За съжаление именно те изиграха решаваща роля в развитието на проблема. Успяха да саботират множество инициативи за установяване на турско-арменски диалог. На тези ултранационалистически групи, които се подхранват и се поддържат взаимно, не трябва да им се дава възможност да действат.

            Напразно упорстват в отказа си двете думи „ турчин“ и „арменец“ да се поставят една до друга. Съдбата е решила така, че тези два народа са задължени да живеят един до друг. Друг изход няма.

            Трябва на всяка цена да се създадат условия за възстановяване на нормални контакти между двете нации.

            Като се има предвид, че възстановяването на контактите няма да стане от само себе си, а точно обратното, те трябва да бъдат „форсирани“. Причините, които пречат на установяването на контактите, не зависят само от турците и арменците. Други действащи лица и влияния са замесени. Тези, които бяха преки участници в проблема в средата на XIX век, когато възникна изразът „арменски“ проблем, и днес още продължават да изпълняват същата си роля, като междувременно се появиха и нови действащи лица, изпълняващи други, първостепенни роли.

            Колко жалко, че Арменската република, която обяви независимостта си веднага след разпадането на Съветския съюз, не постигна така желаното спокойствие поради вътрешни политически вълнения и останали нерешени исторически проблеми със съседите си. Конфликът в Нагорни Карабах, който избухна точно след обявяването на независимостта, като че ли е основният проблем, главният залог за бъдещето на Армения. Изолацията, наложена на Ереван, на изток от Азербайджан и на запад от Турция, му пречи да диша. Армения не може да очаква нищо особено и от Грузия, тъй като северната й съседка е заета със свои собствени вътрешни проблеми. Единственият съсед, който идва на помощ в момента от юг, е Иран, „страната на мюсюлманските молли“. Макар и влиянието на Русия в района да продължава, междувременно се забелязва все по-активно влияние на „западните сили“. Това се дължи на разпада на Съветския съюз, както и на свободния достъп до отскоро независимите държави. Като всяка друга страна, отделила се от Русия, Армения продължава да е зависима от нея не само морално, но и от военна и икономическа гледна точка. В същото време ухажва и Европейския съюз, и Съединените щати. Един от най-слабите действащи лица в региона през XIX век, днес САЩ е най-мощен от всички. Що се отнася до Европа със своите страни, които някога си съперничеха, а сега са обединени в съюз, тя инвестира и увеличава влиянието си в региона все повече и повече.

            Вниманието на великите сили се фокусира също, разбира се, и върху проблема между Турция и Армения. През последните петнадесет години САЩ опитаха няколко пъти по официални и неофициални начини да съдействат за нормализирането на отношенията между двете страни. Трябва обаче да се признае, че претърпяха неуспех. В резултат на което по време на последната среща на върха на НАТО, проведена в Истанбул, беше предложено Европейският съюз да поеме установяването на контакти между двете страни предвид кандидатурата на Турция за влизане в ЕС.

            В момента Европейският съюз се опитва да води разговори с Турция и Армения и да съдейства за тяхното сближаване. Така или иначе, до днес като цяло, тези опити вместо да улеснят установяването на връзки, го усложняват. Причините са от различен характер. Да посочим на първо място това, че интересът на Запада към Изтока е бил винаги считан от Турция за вмешателство. Това активизира не само националистическите реакции. С деспотичното и презрителното си поведение, както в миналото, така и днес, продължава да не се впечатлява от имиджа, който си създава. Достатъчен е само един пример: решенията, взети или предложени от Европейския парламент, Френския сенат, Бундестага и общински съвети на европейски страни по повод на „Арменския геноцид“, не само че не смекчиха отношенията между Турция и Армения, но ги доведоха до състояние на повишено напрежение.

            Към тези действащи лица ще се присъедини и едно ново: активистката фракция на арменската Диаспора, която се намесва по различен от миналото начин, с все по-засилваща се решителност и непоколебимост. Този активизъм оказва въздействие върху подходите на Русия, САЩ и Европа, като използва влиянието на арменското присъствие в тези страни. Той съдейства да им се пречи да се заемат добронамерено с темата за установяването на отношения между Турция и Армения. За тези активисти на Диаспората, нормализирането на турско-арменските отношения не е цел, не е „проблем“, който трябва да бъде решен. Напротив, те са силно предразположени да мислят че тези, които се заели с този проблем, пречат на „арменската кауза“. Освен това активизмът на Диаспората не въздейства само върху външните политики на страните, в които тя се намира, но и върху политиката на Армения.

             Преди да се опитаме да отговорим на въпроса „Какво трябва да се прави?“, редно е да споменем освен тези разнообразни фактори и регионалния фактор. А именно проблема за Средния Изток, който в наши дни е основното място, където са фокусирани политическите машинации, извличащи полза от конфликта или от мира. Така че развитието на ситуацията в Кавказ е оставено за момента на втори план и на самотек. В подобно състояние е и проблемът за връзките между Турция и Армения. След като беше блокиран от кандидатурата на Турция за влизане в Европейския съюз, въпросът беше отложен за неопределена дата. Използвайки един проект, който би могъл да се нарече „Европеизация през Турция“, Европейският съюз предложи да се даде на „трите най-млади кавказки страни“ – Армения, Азербайджан и Грузия – специален статут на съседи. Реализацията на този проект води до превръщането на Турция и Армения във взаимозависими до известна степен.

            Колкото и да е разбираема и даже приемлива, тази политика не е адекватна.

            Европейският съюз, Съединените американски щати и Русия имат важни, жизнени задължения със съвсем друга значимост. Тези задължения не са само дълг към настоящето, но и цената, която трябва да платят, знаейки каква роля са играли в миналото. Докато не платят тази цена, те няма да са в състояние да съдействат за установяване на мир между турския и арменския народ. Ето защо би било без съмнение по-полезно и по-справедливо въпросът „Какво трябва да се прави?“ с „Кой какво трябва да прави?“  и да се оцени ролята, която се е паднала на всеки един.

            Истинските действащи лица по въпроса „Кой какво трябва да прави?“ са очевидно турците и арменците. Тяхна работа е да не оставят други да решават проблемите им. Без това проблемът няма да престане да се изражда. Трябва им да възприемат съвременния метод, двустранния диалог, неизбежен отсега нататък. Никаква пречка не може, не трябва да спъва двустранния диалог в наше време. Маргинални групи от двете страни работят от дълго време да изопачат смисъла на този диалог и даже да отрекат съществуването му.

 Някои от тях, между които и арменци, не престават да защитават тезата, според която „не може да се установи диалог над един милион и половина мъртъвци“, стигайки до обвинения на привържениците на диалога в предателство. А тези привърженици на диалога не са нито ревизионисти, нито предатели. Тяхната една единствена цел е да се осигури връзка, която да даде шансове за бъдещето и на едните, и на другите.

……………………………….

 Но не само маргиналните арменци не гледат с добро око на диалога. До вчера още официалната позиция на Турция не беше по-различна, а в някои отношения остава същата и до днес. Напразно се прибягва често до използване на думата „диалог“, става дума за условен диалог. А освен това отскоро в Турция едно ново понятие надделява над диалога – „уреждане на сметки“. С други думи това би означавало да се започне с уреждане на сметките с историята.

Този начин на мислене, който поставя диалога на втори план под парадоксалния претекст „да се установи връзка само след като се реши проблемът“, е нова възможност за загърбването му. Всеки между тези, които от едната страна, поставят условието „първо да признаят Геноцида, пък после ще говорим“, и тези, които, от другата страна, настояват „първо да се откажат от опитите си за признаване на Геноцида“, знае, че отказването, и на едните, и на другите е невъзможно. От гледна точка на арменците това, което е било изживяно и вкоренено дълбоко в съзнанието на хората, е Геноцид. За арменския свят е невъзможно да отрече това свое психическо състояние, тази своя съкровена представа за миналото. Хората, които знаят за какво става въпрос и въпреки това си позволяват да изразяват своята позиция по следния начин: „Да започнем с изясняване на историята, а отношенията да установим по-късно“, знаят също така много добре, че по този начин обричат установяването на отношенията на абсолютна несигурност. Те знаят, че в главите на арменците няма „детайли“ за изясняване. Единствената вълшебна пръчица, която е в състояние да изясни, да доведе до развръзка историята на миналото, да извлече от нея поука, ни повече, ни по-малко е само опитът от контактите, диалогът.

……………………………

 Да, вярно, че народът изпитва икономически трудности в Армения. Размерът на безработицата е максимален. Работоспособните мъже и жени са разпилени по чужди страни, там, където могат да намират работа. С малкото спестени пари те се опитват да помагат на близките си да преживяват в Армения. Но да се търси връзка между тези трудности и преживяната от арменския народ историческа драма, да не се зачитат четирите хиляди години богата история на този народ, е ужасно несправедливо. Арменският народ се бори с достойнство, полага неимоверни усилия, за да преодолее икономическите трудности, които го притискат от четирите му граници. Не иска помощ от никого. Концепцията за „ национална гордост“ намира своя точен израз именно в тази нация.

Ако искат да установят истински диалог, трябва да се внимава да не се похабява до такава степен по отношение на езика.

…………………………..

 Само преживяното, човешкият опит от процеса на нормализиране ще донесат главната морална изгода за двата народа: нарастващо доверие в бъдещето, основано на оттегляне на недоверието, на реципрочното и солидарното завоевание, каквото е доверието.

Нормализирането на отношенията е истинското решение на проблема. Именно диалогът, който тези два народа ще установят в ежедневието, на улицата, чрез търговията или в разговорите на чаша кафе, ще разтвори вратите на бъдещето. Тези разговори няма да улеснят само дискусията по темата за „Геноцида“, а и взаимното преоткриване на два народа. Важно е преди всичко да се установят официалните дипломатически отношения между двете страни, да се отворят границите и да се насърчават случаите на обмен, на диалог в гражданското общество.

 Първият код на катинара: отваряне на границата; установяване на дипломатически отношения

 Това, което трябва да се знае на първо място по темата за отварянето на турско-арменската граница, е, че то е желано от по-голямата част от населението на двете страни. Хората, които не го желаят, са влиятелни, но малцина. От турска страна те са в широк обхват: има такива, които не понасят съществуването на Армения, такива, които мислят, че „Кочарян Сокола“ би могъл да се възползва от отварянето на границата като коз за вътрешната си политика, и такива, които мислят, че затворената граница може да се използва, за да се държи в шах Армения във връзка с Геноцида и Нагорни Карабах.

От арменска страна има такива, които поддържат тезата, че с отварянето на границата голямата риба ще погълне малката. Те казват, че Турция със своите седемдесет милиона жители ще има превъзходство пред Армения, че икономическото и финансовото надмощие на Турция ще смаже Армения, която само ще купува, тъй като няма какво да продава. Накратко, те се страхуват, че с отварянето на границата само Турция ще се облагодетелства. В замяна на това по-голямата част от двата народа споделя идеята, че отварянето на границата ще бъде изгодно. Стига се дотам, че даже кметствата на пограничните градове, доминирани от крайната десница на Партията за национално движение, са на същото мнение. Вече имахме повод да споменем ежегодно провежданите мероприятия на жителите на тези райони, които настояват границата да се отвори. Последното е изпратената в Парламента петиция, подписана от 50 000 жители на района на Карс. Въпреки желанието на мнозинството от населението границата продължава да е затворена.

Докато Армения се обявяваше „готова да започне контакт без предварително условие“, Турция постави три: „оттеглянето на Армения от Нагорни Карабах“, „отказването от действия, насочени към признаването на Геноцида“ и „потвърждаването на договора от Карс от страна на Армения“. На въпроса „Кой от тези условия е приоритетен?“, отговорът зависи от момента. Един ден това е потвърждаването на договора от Карс, друг ден – конфликтът в Нагорни Карабах, трети – Геноцидът, който е актуален в последно време. Знае се обаче, че поради изброените причини отношенията между Турция и Армения не могат да се отключат с едно превъртане на ключа. Те са като заключени с катинар с код, с много кодове. И за да се дешифрират тези кодове, нужно е да се действа поетапно, като всеки етап трябва да помогне за дешифрирането на следващия код. Първият етап не трябва в никакъв случай да се концентрира върху „историята“, а върху настоящето с установяването на дипломатически отношения между Турция и Армения и отварянето на границата. Едва след преодоляването на първата фаза решението на основните проблеми ще стане възможно.

С други думи първата стъпка не е за изясняване на историята, а за установяване на контакти, които ще ни помогнат да го направим.

Същото се отнася и за договора от Карс. Неговото потвърждаване от Армения не трябва да е приоритетен код. Някои политически наблюдатели изтъкват, че положителният резултат по темата за „потвърждаването на договора от Карс“ ще позволи по принцип другите теми да отпаднат като предварителни условия и че решенията по темите „Нагорни Карабах“ и „Геноцида“ биха могли да бъдат установени с времето, в естествения ход на живота.

…………………………..

 Условието на Турция за Нагорни Карабах е друг повод за блокиране, който допринесе за компрометирането на всички шансове за контакти в 1933 г. Това е един сериозен, исторически проблем, заплашващ бъдещето на Кавказ. Трябва да се реши колкото се може по-бързо чрез обща спогодба. Тя трябва на всяка цена да удовлетвори исканията на народите за независимост, тяхната сигурност и защита на придобитите права. Тя трябва да осигури условията за завръщане в страната на тези, които са били принудени да емигрират, и условията за мир. Бяха предприети множество международни постъпки, насочени към вземането на такова решение най-вече от Минската група. Важно е обаче Турция да поеме своя дял в тези усилия. Конфликтът в Нагорни Карабах е всъщност проблем между Азербайджан и Армения. Обуславянето на отношенията между Турция и Армения от този конфликт ни отдалечава от решение. Колкото повече Турция подобрява отношенията си с Армения, толкова повече ще може в замяна да играе градивна роля между двете страни.

Липсата на напредък в тази област подхранва скептицизма на арменците по отношение на малко или много изразената добра воля на Турция да бъде посредник. Казаното от министъра на външните работи Вартан Осканян привлича вниманието ни: „Интересът на НАТО и на Европейския съюз към региона го прави безспорно все по-важен и най-вече, да си признаем, особено важна е Турция в този регион. Стратегическото насочване на НАТО към Кавказ е невъзможно без Турция. Още едно бреме на раменете й. Турция е свързващ мост в новите идеи на Европейския съюз и на НАТО. За да изпълни ролята си на посредник и за да отговаря на тази нова стратегическа идея, тя трябва да бъде в отлични отношения с трите държави. Но засега обаче тя е доста далече от всичко това.

В момента трябва да си сътрудничим, за да отворим каналите за връзка, за да отворим границата и да задействаме железопътната линия. Тези неща са жизнено необходими в рамките на визията на НАТО и Европейския съюз за региона. Как Турция би могла да бъде свързващ мост, когато връзката е прекъсната?“

 Отношенията между Турция и Армения са до такава степен зависими от конфликта в Нагорни Карабах, че и при най-малкото напомняне на необходимостта от отваряне на границата азербайджанските правителствени представители в Турция веднага реагират. На журналистите, които препоръчват „установяването на добри отношения с Армения“ те изпращат веднага безумни протестни писма, напомняйки им завоевателната политика на страната. Тяхното искане се резюмира в следното: „Армения трябва преди всичко да се откаже от своята агресивна политика и да напусне Нагорни Карабах, неразделна част от Азербайджан, за да могат един милион азербайджанци да се върнат у дома си.“ Азербайджан планира с помощта на Турция да обсади Армения, да я доведе до икономическа безизходица и заедно с това да я застави да направи отстъпки по отношение на Нагорни Карабах. Така че Азербайджан не пропуска случай да предупреждава Турция, да я призовава. Нещата стигат дотам, че предупрежденията не един път излязоха от рамките на турско-азербайджанското братство, стигайки до икономически шантаж. Видяхме добре как Гайдар Алиев прецени по отличен начин важността на аргумента си, свързан с нефтопровода Баку-Тбилиси-Джейхан, когато използва своя афоризъм: „Или вратата, или тръбата.“

 ………………………………….

 ЗАКЛЮЧЕНИЕ

 Редовете, които се опитах да напиша за турско-арменските „безотношения“, всъщност не са нови. Те са резюме на това, което съм имал повод да кажа или да напиша през последните десет години. Искам по този повод да насоча вниманието на читателя върху една трудност, която ме преследва през цялото време, и след като предупредя, надявам се тя да не се повтори.

 Като арменец от Турция често ми се е налагало да се обръщам към събеседници с коренно различна чувствителност. И затова се стараех да бъда двойно бдителен: първо, да не бъркам събеседниците и второ, да бъда критичен към всеки в негово присъствие. Не винаги обаче моите събеседници постъпваха по същия начин. Когато съм се обръщал към европейците, аз съм критикувал европейците, но арменците и турците изопачаваха казаното от мен и всеки си го присвояваше, за да го хвали или хули с други цели. Когато говорех на турците, критикувах турците, но и в този случай европейците или арменците вземаха тази част, която ги устройваше и след това и те хвалеха или омаловажаваха критиките ми по свои критерии.

Говорейки на арменците, разбира се, че също не ги щадях, и в този случай най-вече турците присвояваха части от моите констатации и ги използваха за своите интереси. Мисля, че тази неприятност няма да престане да възниква по отношение на хора като мене. Аз обаче, за съжаление, нямам друг начин за предпазване освен искреността. И да деформират моите събеседници казаното от мене, аз няма да допусна да сбъркам целта си. Край!

            Що се отнася до въпроса „Това Геноцид ли беше или не?“, искам да повторя моето усещане за нещата. Аз съм от тези, които не са имали възможност да участват в демонстрации на 24 април, нито пък да издигат паметници на своите предци. Не съм ги свел до дата от миналото, нито пък съм ги превърнал в камък днес. Оставих ги да живеят, да живея с тях всеки ден. И доколкото успях, ги пренесох в бъдещето си. Борих се неотстъпно с този или тези, които се опитаха да ми попречат. Знам какво се е случило с моите предци. Някои от вас го наричат „клане“, други – „Геноцид“, трети – „депортиране“, четвърти – „трагедия“. Моите предци го наричаха по анадолски „сеч“. Когато една държава прокужда собствените си граждани в това число и най-уязвимите между тях –жените, децата, старите хора – в неизвестността на един безкраен черен път, когато ги изтръгва от тяхната среда, в която те са пуснали корени и когато голяма част от цял един народ изчезва, към коя от нашите човешки способности трябва да прибегнем, за да изразим нашето отчаяно усилие в избора на думи, които дават представа за случилото се? „Геноцид ли трябва да го наречем или депортиране?“ Ако сме принудени да жонглираме при избора на едното или другото понятие, ако не сме в състояние да осъдим еднакво и двете, коя част от честта ще спасим? Кое е това човечество, което ние мислим, че спасяваме, избирайки депортирането пред Геноцида?

            Моето възражение не е толкова във връзка с изреченото на международната сцена, колкото във връзка с мястото и избрания момент. Да започнем от мястото:

            Колко време още ще позволяваме ние, съвременните арменци, които се опитваме да продължим съществуването на тези, които изчезнаха, една историческа драма, изживяна от цяла нация преди 90 години, да се превърне в политически инструмент в ръцете на парламентите на трети страни? Колко време още трябва да мине, за да се види, че зад техния дневен ред всъщност се решава собственият им национален и политически интерес? Кога ще престанем да разрешаваме нашата изживяна драма да служи като разменна монета в оферти за хеликоптери, в предизборни надпревари и други външни, сметкаджийски интереси? Така ли ще се издължим на нашите предци? Така ли ще дадем израз на нашата вярност към своите? Ето я истината, голата истина. Тези, които проявяват интерес към проектозаконите за Геноцида, не сменят ли политическия курс според обстоятелствата? Къде е във всичко това хуманният подход, моралният подход? Не е ли време арменският свят да проумее тази комедия?

            Всичко ни кара да мислим, че ще успеем да създадем едно мирно бъдеще само ако съумеем да преодолеем травматизма, който предаваме от поколение на поколение. Травматизмът придоби формата на блокаж, на застой върху черните страници от нашата история. Не е ли жалко, че не можем да се измъкнем от тях и да се пренесем в настоящето? Основателен е въпросът, който  се изпречва против волята ми: „И какво, да ги забравим ли?“ Но въпросът е все пак неприемлив, доколкото смесва излизането от травматизма със забравянето на миналото. Как би могло да забравиш собствената си история? Защо да я забравим? Ако настоящето и бъдещето на една нация са подхранвани само от черните страници, какво друго се създава освен нов травматизъм?

            Ето защо е толкова важно за нас да изберем правилно лекаря, лекарствата, както и начина на лечение.

            Ние казваме, че заинтересованите страни са истинските партньори в дебата по арменския въпрос и че естественото място за този дебат са нашите земи, а не парламента на трета страна. Така ние посочваме също къде и как да осигурим лечение на тази болка. Ще възразят: „Но диалог между двата народа насаме може ли да е достатъчен за неутрализиране на проблема?“ Нашият отговор е много ясен: „Да, достатъчен е, може да е достатъчен, стига да няма друго решение.“

            Живяхме твърде дълго заедно по тези земи, имаме обща памет, която разделихме на едногласни спомени. Едните и другите свирим само акорди, които познаваме. Защо да не можем да възстановим нашата обща памет, като трансформираме монолога в диалог? Ако бяхме успели да го направим, това нямаше ли да ни покаже начините за справяне с тези, които си позволяват правото да прокарват, отнасящи се за нас, закони в чуждестранни парламенти? В атмосфера на истински обмен не би имало, от една страна, отричащи изявления, а от друга, нареждания от типа: „Извини се.“ И даже още по-добре, диалогът би се превърнал в процес на признаване, а едновременно с това и в негласно извинение.

            Трябва ли на всяка цена да сме зависими от тези, които определят часа на нашата среща съобразно със своите лични интереси? Ако ние сами си определим часа, решението ще се намери по-бързо, а и ще е по-хуманно.

            Трябва да се съгласим, че турското общество все още не е готово да живее в атмосфера на съпричастност, като се има предвид начинът, по който неговите политици, неговите интелектуалци и голяма част от народа са в болно духовно състояние, което би могло да се нарече „параноя към арменците“. Да си припомним по този повод един съществен момент. Доскоро арменският въпрос беше истинско табу в Турция. Не само че нямаше свободно разпространение на информация, но и когато се разпространяваше, тя се управляваше дистанционно. Ето защо много малки са шансовете това общество, държано толкова дълго в такава атмосфера, от днес за утре да се отвори за всичко. Казват, че между всички публикации за Геноцида, които са в наличност по света,  само 15-20 са от Турция, а 26 хиляди арменски трудове имали широко разпространение. Може и да е вярно. Но и друг един факт не е по-малко верен: над хиляда публикации, издадени в Турция, са в обръщение в страната, докато трудовете, отразяващи арменската теза, се броят на пръстите на едната ръка. Това показва, че ще е полезно да се предприеме движение, което да създаде условия за атмосфера на взаимна съпричастност чрез обем и разпространение на данни.

Много е вероятно шансовете за диалог и за сближаване между двете общества да се увеличат, след като им се предостави достъп за обмен на знания в дискусионна среда. Само така ние, истинските изразители на проблема, ще можем да говорим за него повече от другите.

Има една мъдрост, която обичам да цитирам по този повод: „Мяташ си мъката на гърба и я носиш с гордост“. Призовавам арменците, където и да се намират, да постъпят така. И питам всички нас: Нашата истина трябва ли да е подкрепена от други, за да има статут на истина? Да я предоставим на една или друга държава, свидетел на нашата драма от онова време, да очакваме от нея да оспори нашата мъка или да ни я опрости, за да почувстваме облекчение.

Добре, оставете нашата истина за нас да си остане, техните ръждиви угризения на съвестта да са си техни…

Да спасим нашата историческа мъка от хорските ръце… Съгласни или не, оставете ги на собствената им съвест и никой, ама наистина никой в света, нито арменец, нито турчин, нито който и да е да не може да се възползва от нашата болка, и да я използва за свои политически цели. Хайде, да не позволяваме отсега нататък вече, ние, внуците, тази неморална експлоатация. Нашата мъка да я поемем на гърбовете си и да я понесем самите ние, ако трябва и завинаги, но с гордост.

В действителност всички ние сме жертва на един боязлив бунт, за който не можем даже да говорим на висок глас, дотолкова сме подтиснати от миналото. Все още не сме способни да поемем своята смелост здраво с две ръце и да изхвърлим завинаги многословните и празните приказки, които ни държат в плен. Липсата на смелост свежда казаното от нас до повтарящи се понятия като гняв, отмъщение, територия, репарации, които, ако се вярва на някои, съставляват единствената истина за арменския свят. А животът на моите предци колко струва според вас? Нека ми кажат!

Да си представим, че като репарации ни дадат нещо… Това нещо кой ще може да го преглътне?

Докато арменците и турците не престанат да се гледат един друг с угаснал поглед, няма да намерят начини да възстановят собствената си идентичност. Особено арменците!

Докато турците не подходят към 1915 г. със съпричастност, арменската идентичност ще агонизира.

Остава да се разбере – съществен въпрос – дали арменецът ще може в своята идентичност да се раздели с вражеския образ на турчина? За да успее, има две възможности. Първата е свързана с подхода на Турция. Ако държавата и обществото като цяло престанат да са нащрек, проявяват съчувствие към арменската нация, дават си сметка за нейното страдание, такъв подход би могъл не веднага, а с течение на времето да освободи арменската идентичност от представата, която има за „турчина“. Тази презумпция е малко вероятна за момента. При друга възможност се разчита на волята на арменеца, който трябва да се избави сам от влиянието, оказвано от „турчина“, върху неговата идентичност. Доколкото този изход зависи изцяло от собствената му инициатива, тя е по-вероятната от двете. Значи тя е важна.

Начинът, по който арменците ще постигнат това, е тясно свързан с тяхната способност да вникнат в настоящето с нов поглед. Да вземем 1915 г. Реалността на тази историческа драма е напълно осъзната от арменския свят, но тази реалност за Турция или за света, които я приемат или не, остава непроменена. Даже и да не я приемат, името на случилото се ще остане запечатано в съзнанието на арменската нация от първия ден и няма да се промени. Ето защо да се чака светът или Турция да признаят тази реалност, не може да бъде единствената цел на арменския свят.

Време е отсега нататък всеки да остане насаме със съвестта си, каквато и да е тя. Признаването или непризнаването на реалността вече е само проблем на съвестта. Тя разчита на друга идентичност, на общото наследство: човешката идентичност. На тези, които се изправят срещу истината и я признаят, човечността им се пречиства.

Обуславянето на състоянието на арменската идентичност от признаването или непризнаването на Геноцида от французина, немеца, американеца и най-вече от турчина е грешка, която арменският свят трябва да преодолее за в бъдеще.

Когато основава своето самолично равновесие на изцяло отрицателния образ на турчина и като концентрира цялата си енергия за оказване на натиск върху Турция от четирите краища на света с една единствена цел – да я накара да признае Геноцида, арменският свят забавя личностното си пробуждане, губи много време. Арменският свят трябва сега да се реши да заложи бъдещето на своята идентичност на позитивни понятия, способни да задействат нейната закърняла съзидателност. Ето защо доминантата на арменската идентичност, т.е. духовното състояние, в което съществено място заема готовността да поемеш бремето на мъката завинаги, сам и с гордост, трябва да бъде негова цел. Иначе арменският свят ще се зароби сам, ще се окаже подвластен на тези, които признават или не признават неговата истина. Това е то истинско забравяне!

Тези, които мислят, че арменският свят ще се окаже пред една празнота в деня, в който се освободи от представата си за турчина, и че в резултат на това идентичността на арменеца от Диаспората ще се окаже застрашена от разпад, дълбоко се лъжат. Явлението, което ще изпълни празнотата, ще бъде безкрайно жизнено. А това явление е самата независима арменска държава. Този обект на ентусиазъм, който само преди петнадесет години не съществуваше, е призван да играе важна роля, много по-важна от всяка друга, за арменците. Нека арменският свят свърже своето бъдеще с благоденствието на тази малка страна и със съдбата на тези, които живеят в нея, и веднага ще се избави от болките, които обсебват и парализират идентичността му.

 Най-добрият начин за освобождаване на арменската идентичност от турчина  без никакво съмнение е много прост: да не се занимават с турчина.

            За арменците се открива нова глава в историята. Написаното в нея чака да бъде прочетено, като се започне с това: оттук нататък да се занимаваме само с Армения. Празнота, която ще остане след изхвърлянето на турчина от арменската идентичност, ще бъде изпълнена от трезвата представа за самите нас, която ще измести другата, разрушителната. Тази промяна ще бъде осигурена от връзката, която всеки арменец ще установи с Армения. Дано само да се осъзнава наличието на тази възможност.

Съхраняването, историческата цел на Диаспората, изпълва мечтата, която ще се осъществи един ден. Това е, което насърчава нашите усилия открай време. Мечтите се превръщат понякога в реалност в най-неочаквани моменти. Такъв беше случаят с разпадането на Съветския съюз и възникването на една независима Армения. Диаспората обаче не винаги съзнава, че в настоящия момент борбата трябва да се насочи към развитието на Армения, трябва да се съдейства за издигането й до равнището на развитите държави. Това е като да гледаш от дъното на кладенец, дълбок 1915 метра, светлината, която се процежда през отвора му. Някои от нас казват: „Да не губим надежда, един ден ще я стигнем тази светлина.“ и вярват така да се задържат изправени. Но има и друг начин да се стигне светлината: като се опиташ да се катериш. Ето го случаят, пред вратите ни е, противно на твърдението на тези, които повтарят упорито същата една и съща мъдрост, и ви държат в мрака на историята, на самото дъно на кладенеца. Безгласното мнозинство на дисапората трябва да се опита да излезе от този бездънен кладенец. Нека то направи първа крачка към висотата и ще съзре как мечтата се превръща в реалност. Ако упорстваш и казваш не, това означава, че упорстваш да мечтаеш в пълна тъмнина. И в такъв случай какъв е грехът на светлината, какъв е грехът на реалността?

Що се отнася до Турция… Основният въпрос е: „Как Турция ще реши Арменския въпрос?“ Единственият начин за премахване на възможността арменският проблем да се използва от Запада срещу Турция е тя да установи директен диалог с арменците.

Диалогът трябва да се осъществи на три фронта: развитието на отношенията между Турция и Армения на междуправителствено и междуобществено равнище; решаването на проблемите на арменците в Турция, без да се налагат предупреждения и въздействия от чужбина; помиряването с арменците от Диаспората, произхождащи от Анадола и разпръснати по четирите краища на света, изтерзани от носталгия.

Останалото зависи от начина, по който ще подходят страните. Взаимното уважение и почитта към националната чест на едните и другите ще изиграят в частност определяща роля. Турция например ще положи ли усилие да разбере казаното от арменския държавен глава: „За арменския народ това е въпрос на чест, тъй като искаме да постигнем само морално удовлетворение, други намерения нямаме, например териториални претенции.“ А недоволните гласове в Турция ще бъдат ли чути от арменците като знак за пълно отрицание или ще възприемат само приемливата част от тях, тази, която осъжда расизма?

Конструктивните предложения на двете страни ще бъдат приети, ако възприетите форма и тон са изпълнени с достойнство. След тази крачка ще следва двете позиции да се доведат до достойно общо решение. Ако например 24 април се отбелязва от всички и навсякъде по света, арменци и чужденци заедно, с изключение на Турция, несъмнено като начало ще трябва тя да реши да се задейства в това отношение. Денят, в който ще можем да организираме възпоменателни събрания, на които нашият народ, арменският, и турците заедно ще изразят уважението си към страданията, свързани с 24 април, част от проблема ще бъде решен. След като в Турция могат да се издигат паметници на убитите от арменците, редно е да се премахне законовата или психологическата причина, която възпрепятства издигането на паметник, посветен на арменците, убити по същото време. Денят, в който арменците в Турция ще могат да честват 24 април, нещата ще започнат да се променят.

Положението на арменците в Турция е много особено поради не една причина. Макар и част от арменския свят да смята арменците в Турция за членове на Диаспората – „Вие вече не живеете в Анадола, а в Истанбул и за това вие сте по-скоро Диаспората.“ – те не живеят в пространство, определено като Диаспора. Проблемите им не са същите като тези на арменците, които живеят в Диаспората. Ние нямаме тук техните политически организации, нито междуособни раздори. Следователно арменците в Турция нямат вероятно какво да кажат във връзка с преструктурирането на отношенията между Диаспората и Армения, но те имат не само какво да кажат за преструктурирането между Турция и Армения, но и много да направят. Понеже арменците в Турция, които съчетават двете страни на проблема в една и съща идентичност, изглежда са така да се каже лакмусът на новия метод, способен да осигури и защити честта на турското и на арменското общество.

Съществуват, разбира се, кръгове от „предпазливи“ хора, които разубеждават арменците в Турция да не участват в установяването на диалог, а в същото време няма никакъв признак за сближаване между Турция и Армения. Тези същите казват: „По-добре е засега да не се бъркаме в това. При сегашното състояние на нещата не бихме могли да бъдем харесвани от нито една от страните и накрая рискуваме да не се харесаме, да останем сами, да започнат да ни смятат за потенциално опасни хора.“ Те се опитват да представят своята позиция за предпазлива и рационална и да я наложат като такава. Или в противен случай ще кажат, че предпочитат да участват в такива начинания само след установяването на връзки между двете държави. Но присъствието и инициативността на арменците в Турция са необходими точно в условията на липса на диалог. Ако ни има, именно днес трябва да сме „тук“.

В края на краищата ние сме турските арменци, знаем какво ни е мястото, предлагаме според възможностите си, казваме какво сърцата ни диктуват. С открити сърца се обръщаме и към двете страни: „Ако сте искрени по отношение на подобряването на връзките между Турция и Армения, действайте и знайте, че ние сме готови да ни използвате.“

Някои арменци не понасят дори думата „турчин“. Понятията „арменец от Турция“, „турски говорещи арменци“ ги отблъскват. Те се смятат за най-арменци между арменците, като по този начин избутват настрани арменците в Турция. Не разбират, че е много важно да сме в Турция и да сме арменци. Арменците в Турция са тези, които успяват точно в най-трудното. Те успяват да остават по земите, в които са корените им, и да защитават своята идентичност въпреки трудностите. Тези ята от ястреби се отнасят към арменците в Турция като към третокласни, долнопробни, вместо да ги аплодират.

……………………………………

 ПРИЛОЖЕНИЯ

Новите изречения в арменската идентичност,

или водата, открила пукнатината

 Тази сутрин с един от моите приятели академици, г-н Мустафа, ни поканиха в една телевизия за участие в живо предаване. Зададоха ни въпроси, свързани с оценката на тази конференция. И аз отговорих много сериозно. Моят приятел г-н Мустафа, представляващ противоположното мнение, ако не се лъжа, също изрази своята гледна точка.

Внезапно, водещият се обърна към мене и зададе въпрос само на мене: „Вие като арменец как оценявате живота в Турция?“

Една сериозна медия зададе сериозен въпрос по много сериозна тема. Не си спомням дума по дума отговора, който дадох, но доколкото си спомням, беше непринуден отговор. След това се замислих и си казах: „Добре, че така отговорих.“ И днес с това, което ще представя пред вас в своето неакадемично съобщение, ще допълня отговора си.

            Даденият от мене отговор беше следният:

„Много хубаво нещо… Препоръчвам го на всеки.“

 * * *

Наистина бях принуден да дам този отговор, защото това „на всеки“ кой как щеше да го разбере, каква заплаха, страх или гняв се съдържа в това „на всеки“, не знам, но добре, че съм отговорил така, си казах.

След това седнах, помислих и си казах: „Това трябва да го споделя с приятелите си.“ И ето го неакадемичното ми слово, което ще представя … Всъщност от бурните ви реакции личи… Пък и нямам никакви претенции….

Но какво да правя, като заглавието ми е толкова непретенциозно:

„Новите изречения в арменската идентичност“…

Разбира се, имам много материал, с който да отговоря на тази претенция…

Отново засягам днешната и вековната тема…

А за идентичността преди това въобще не искам да говоря, защото времето няма да ми стигне. Но „от 90 години кои са изреченията в арменската идентичност?“ „Кои са изреченията, определящи, идентифициращи тази идентичност?“ Питам се, защото хората, които пишат тези изречения, в момента са срещу мене и вече 90 години изреченията в арменската идентичност не ги пишат арменци. Изреченията в арменската идентичност ги пишат турци, кюрди или други етнически представители, т.е. тези, които заедно с арменците са изживели тази история…

* * *

Отдавна се преживява едно ходене по мъките, свързано с думата „Геноцид“. Уреждането на сметки между Баскън и Танер и тук малко се прояви:

„Понятието Геноцид съществува ли в социалните науки или е само правен термин?“

Наистина, вие може да продължите този дебат, няма никакъв проблем, но зад нас има нещо друго… Как цял един народ възприема тази дискусия и как ли я е интериоризирал споменатата дума?

       Съществува един арменски народ, разпилян по четирите краища по света, който е запечатал в съзнанието си едно понятие, една история. От уважение няма да спомена названието на понятието, но ако искате мога да ви разкажа какво се е случило… След това вие ще го назовете…

 * * *

Във философията има една важна дефиниция за връзката между живите същества и околната среда… Това се нарича живот. Отнася се за всички живи същества – и за растенията, и за животните, и за хората. Живите същества съществуват благодарение на собствената си жива околна среда. Извън нея те не могат да съществуват. Дори да ги сложите върху златен поднос, за да ги пренесете от едно място на друго, вие прекъсвате връзката им с тяхната околна среда, прерязвате корените му. Това е името на случилото се. Да, преместването е такова нещо… Това, което гледате и се опитвате да обясните, е такова нещо… Хора, живеещи от четири хиляди години досега по тези земи, развили култура и цивилизация, поради една или друга причина бяха насила откъснати от своите земи и захвърлени по четирите краища на света. Умрели, оцелели, разпилени…

Ако сега духовното състояние на днешното поколение на този народ и изречението за 90-годишната идентичност са изпълнени с изкореняването, това не може да пренебрегнете. Не можете да кажете: „Ама това да се нарича така, а не иначе. Вече се е възприело, интериоризирало, генетичният код е задействан. „Как се нарича това?“ Названието му не е важно за нас, но това е изживяното от нас.

………………………….

 * * *

Тази конференция е много важна за мене. Живея в Турция, турски арменец съм. За това тази конференция за мене има два аспекта. Единият аспект е следният: Смятам се за част от истинския процес на демократизация в Турция. С тази конференция Турция прекрачи един важен праг. Другият аспект е, че съм обезпокоен за духовното състояние на арменците. Считам за важни изказаните от тях мисли за конференцията. Диаспората възприема турците все още като непроменени от 1915 година насам. Те мислят, че „Турция няма да се промени, турците няма да се променят, те няма да приемат това, те не разбират от дума, те нямат съвест.“ Ето провеждането на такава конференция ще ги насочи в положителна посока по въпроса „Какво става в Турция?“ Тези две гледни точки са много важни за мене. Искам да извлека полза от тях.

Докато Турция не се превърне в една демократична страна, положението на арменците няма да може да се подобри. Това е много ясно. Те са като близнаци. Докато на единия му правят операция, другият страда за него. В такива моменти те усещат … И затова казвам: „Заради връзките помежду им арменците и турците са като два клинични случая.“ Единият с параноята си, другият с травматизма си. Това е правилното определение.

 * * *

 Добре тогава, какво трябва да се направи, какви са съветите за постигане на решение? Труден въпрос… Вчера една дама започна изказването си с изречение, което аплодирах в знак на протест. Тя каза: „За смъртта на хората говорите, а за изгубените заради османството територии не говорите.“ Това ясно показва, че човешките и териториалните загуби се възприемат по един и същи начин. Да, тук нищо не може да се направи, но трябва добре да се разбере едно нещо. Преди малко ви разказах за онзи „Геноцид“. Хайде, да не използваме тази дума. Онова, случилото се, как го разбираме, как го възприемаме, вече ви казах: изкореняване. Това е един такъв корен, който стига до дъното на земята и се извисява високо в синевата. Говорим за гледната точка на онези хора от Турция, живели четири хиляди години по тези земи, от които бяха откъснати. Ще завърша с една история, дори не е история, а нещо, което самият аз преживях и навсякъде разказвам …

 * * *

            „Един възрастен човек ми се обади един ден от Сивас. Каза ми : „Синко, търсим на кого да се обадим. Има тук една възрастна жена, мисля, че е от вашите. Почина. Бог да прибере душата й. Опитай се да се свържеш с близките й, да дойдат да приберат тялото й. Ако не успееш, ние ще направим погребалния обред и ще я погребем.“ „Разбира се, чичо, казах му, ще им се обадя.“ Даде ми фамилията и името (Беатрис) на жената. Била на седемдесет години. Била дошла от Франция за ваканцията. След десет минути вече знаех кои са близките й. Ние се познаваме всички, пък и много малко хора сме. Отидох в магазина им и попитах: „Познавате ли това лице?“ Жената от магазина ми отговори: „Това е майка ми.“ И тя ми разказа, че майка й живеела във Франция, три-четири пъти в годината идвала в Турция, но отивала директно в родното си село, понякога и без да минава през Истанбул.“ Тогава разказах на дъщерята какво се е случило. Тя тръгна веднага. На другия ден ми се обади през сълзи „Братко, каза ми тя, искам да я взема, но тук има един възрастен човек, който ми казва друго.“ И все така през сълзи му даде телефона да разговаря с мене. Много ме беше ядосал. „Защо разплакваш горкото момиче?“ Той отговори: „Синко, нищо не съм й казал. Само й казах: „Моето момиче, това е твоята майка, ти си знаеш, но ако питаш мене, остави я, остави я да почива тук. Казах й: „Водата намери най-сетне своята пукнатина.“ Тези думи ме поразиха. Този образ, тази мъдрост на хората от Анадола…Да, водата беше намерила своята пукнатина.“

Краката ми се подкосиха. Подкосиха се от промяната, настъпила в хората от Анадола, от поведението им се подкосиха. Да, водата беше намерила своята пукнатина…

Да, госпожо, вярно е, че очите на арменците са насочени към тази страна, към тази земя. Това което написах тогава, ще го повторя и на вас. По същото време уважаемият президент Демирел казваше: „Няма да дадем на арменците дори три камъчета.” Аз бях записал разказа на тази жена и казах: „Да, ние арменците, гледаме към тези земи, защото коренът ни е още в тях. Но не се безпокойте. Ние не ги искаме, за да ги вземем и да си отидем. Ние ги искаме за да се вкопаем в тях…“

Благодаря ви…

 АПЕЛ НА АРМЕНИЯ КЪМ ТУРЦИЯ

 Като съседи трябва да желаем преодоляването на миналото

 От името на Националната комисия искам да изразя публично искрените ни благодарности на всички, които взеха участие в тази конференция. Искам да благодаря на института „Зорян“ за професионалните му съвети. Искам особено да благодаря на университетските преподаватели, писателите, учителите, които бяха изцяло ангажирани с работа през цялото време, които дойдоха в Армения, за да бъдат с нас точно в този момент от годината. Символиката на тази дата е оставила своя отпечатък върху всички ни. Ние сме тук след 90 години с призив за признаване и за превенция, за да можем през 2015 г. да се съберем само за да почетем паметта на загиналите.

През тези два дни всеки от изказващите се намери различни убедителни начини да каже следното:

Геноцидът е най-голямото престъпление срещу човечеството. Това е злоупотреба с неограничена власт. Това е предателство към отговорностите, извършено от същите тези, които са натоварени да осигуряват закрила и сигурност на собственото си население. Предизвикателство пред всички нас, произтичащо от правата на човека, е да бъдем способни да признаем, че едно правителство е проявило такава безнравственост и такава безчовечност и че някои правителства са действително извършили Геноцид.

Няма национална история, излязла от нищото. Никоя нация не може да избяга напълно от историята си, не може да я преодолее. Но за да я преодолее, трябва да се изправи срещу историята, своята и на другите. А тези, другите, също трябва да се изправят заедно срещу своите истории.

С други думи Армения и Турция трябва да застанат с лице към своите истории. Поотделно и колективно. Армения смята, че Турция трябва да остави настрана извиненията и да влезе в нормални отношения със своя съсед, който няма нито къде да ходи, нито какво да забрави от историята си.

Не сме единствените съседи в света, които са и продължават да са в нарушени отношения. Скръбни спомени, размирно минало, обвинения, останали от жертвеното време, гнетят националното съзнание на народите по не един повод. В нашия случай, ако съществуваше някакво разстояние между нашите две държави, щяхме да можем да оставим разстояние между миналото и бъдещето ни. Но не се радваме на такъв лукс. Живеем тук, един до друг, спомняйки си всеки момент голямата загуба, която претърпяхме. Обаче ние живеем толкова близко един до друг, че трябва да сме предразположени и готови да преодолеем миналото.

Но ние можем да го направим само ако нашият съсед отхвърли също демоните от миналото.

Сигурно сте забелязали, че не казвам „от авторите на престъплението“. Арменците са способни да различават авторите на престъплението от настоящото правителство на Турция. Две трети от арменското население в Отоманската империя са избити или депортирани между 1915 г. и 1918г. Днешната Турска република трябва да бъде в състояние да осъди тези деяния такива, каквито са. Доказателствата са потискащи, ясни, неоспорими.

Арменците бяха едно от най-значителните малцинства в Отоманската империя. Къде са се дянали? Възможно ли е нашите баби и дядовци да са се наговорили да разказват измислици? Къде са потомците на арменците, които са построили стотици църкви и манастири, от които са останали само развалини в Турция? Докладът на американския посланик Хенри Моргентау за жестокостите, на които е бил свидетел, да не би да са лъжа? Защо е бил образуван военен съд в края на Първата световна война и защо той е обявил отоманските турски ръководители за виновни за това, че са наредили да се извършат масови кланета на арменците? Как да се обяснят хилядите и хилядите официални архивни страници от дузина страни, които документират плановете за изтребване на арменското население в Отоманската империя? Ако това не е било Геноцид, ако това са били просто депортации във военно време на уж непокорното арменско население от източната граница с Руската империя, както претендират понякога защитниците на официалната турска теза, защо къщите на арменците в западните градове са били плячкосани и опожарени? Защо арменците от крайбрежните градове Смирна и Константинопол са били депортирани? Защо толкова кораби, претоварени с хора, са били запокитени в морето? Това ли е депортация? Да се заловят десетина интелектуалци за една нощ и да се екзекутират, това може ли да бъде друго освен предумисъл? Когато едно правителство планира унищожаването на собственото си население, за да се реши политически проблем, това е Геноцид. В преломен период на XX век Отоманската империя започва да се свива, да губи влияние върху поданиците си по периферията на империята. От страх, че арменското малцинство в Анадола може също да се мобилизира, за да увеличи правата си и да призове чуждите сили да упражнят давление, отоманските управници използват като претекст Първата световна война, за да опитат да унищожат арменците, депортирайки отначало техните лидери, след това мъжете, а накрая жените, децата и възрастните.

            Това отговаря напълно на дефиницията за Геноцид: авторът на деянието е причинил смъртта на много хора; тези хора принадлежат към една определена национална, етническа, расова или религиозна група. Авторът на деянието е имал намерението да унищожи и е успял да унищожи изцяло или частично тази национална, етническа, расова или религиозна група и това унищожение е било добре организирано. И наистина американският посланик Хенри Моргентау нарича това, което е видял „убийството на една нация“. Други са го нарекли „убийството на една раса“. Наричали са го така, защото терминът Геноцид не е съществувал още. Когато думата била най-после измислена в 1944г. от Рафаел Лемкин, той е имал предвид и Геноцидите, извършени преди това, включително и арменския Геноцид. Няма никакво съмнение, че ако думата Геноцид съществуваше през 1915 г., тя щеше да бъде използвана във всяка от стотиците статии в „Ню Йорк Таймс“ и на други места. Вижте колко често думата Геноцид се използва днес при описването на събития, чийто обхват и мащаб по отношение на жестокостта са несравними. Арменците продължават да живеят със спомена на неутихналата болка от строгата присъда и безусловно признаване. Турция, напротив, отделя невиждани суми, за да отрича, оспорва и деформира историята. И не само пари между впрочем. Тяхното постоянно упорство в непризнаването на историята, в пренаписването й им струва доверие и време. Не се чука на вратата на Европа, след като си вързал очите на историците и си запушил устите на писателите. Особено когато въпросната тема е една важна и с тежки последствия тема като Геноцида. Скорошният призив на турския парламент за ревизия на събраните от Арнолд Тойнеби и Джеймс Брайс документи за „Синята книга“ доведе ревизионистичните усилия до още по-ниско равнище. След като се опита да пренапише собствената си история, Турция премина към следващ стадий, като започна да мисли, че може да убеди и другите да пренапишат своите истории. Това само спъва развитието на процеса, разпалва страстите, усилва гнева. И нещо по лошо, този цинизъм и тези машинации наливат вода във воденицата на такива, които не вярват в помирението, защото знаят колко големи са рисковете и каква е нейната цена.

Ели Визел каза, че отричането на Геноцида е последната фаза на Геноцида, защото „то цели да натъкми историята така, че да сатанизира жертвите и да реабилитира престъпниците“. Именно това се мъчи да направи не народът, а правителството в Турция. Ако не решат да защитават престъпниците и не се идентифицират с тях, днешните турци не са виновни за стореното. Арменци и турци могат заедно и с целия съвременен свят да осъдят действията на Отоманската империя и да заклеймят нейните престъпления.

Турция трябва също така да освободи историята от бремето на политиката. Извиненията, които биха последвали след признаването на Геноцида, не са нищо повече от извинения. Защо са изненадани, че Арарат фигурира в държавния ни герб? Арменците са живели хиляди години по тези места и границите на Армения са се променяли много през хилядолетията. Това е исторически факт. Арменското царство се е разпростирало от море до море. Това е исторически факт. Последната промяна станала в началото на XX век. Това е също исторически факт. Според условията на Севърския договор територията на Армения е десет пъти по-голяма от днешната. Това е исторически факт, както е и факт, че Турция не се подчини на договора, подписан от собственото й правителство, и със сила създаде де факто нова ситуация, което доведе до подписването на нов договор, но не със същите подписи. Това ново споразумение очертаваше приблизително днешните граници. Това е също исторически факт.

Политическа реалност е, че Турция и Армения съществуват днес в международната общност със сегашните си граници. Политическа реалност е и че сме съседи, и че продължаваме да живеем един до друг. Политическа реалност е, че Армения не е заплаха за сигурността на Турция. И е факт накрая, че именно днешна Армения отправя призив за установяване на дипломатически отношения с днешна Турция.

Поради тези причини нищо друго освен признаването на Геноцида не е било и не е в дневния ред на външната политика на Армения.

Вчера бях интервюиран от една турска телевизия. Бях изненадан от степента на тяхната неосведоменост. Останаха изненадани от факта, че арменско-турската граница е отворена откъм арменската страна и че Турция е тази, която я държи затворена. Останаха изненадани от факта, че Армения няма предварителни условия за установяването на дипломатическите отношения с Турция. И о, колко бяха изненадани от факта, че Карският договор не е бил обявяван за недействителен или анулиран от арменското правителство. А сега аз съм изненадан от факта, че официалната турска пропаганда надделя и размъти умовете на толкова хора.

Има и едно друго недоразумение. Хората грешат, като предполагат, че ние сме против присъединяването на Турция към Европейския съюз. И по тази тема грешат. Разбира се, че бихме искали да видим Турция като член на Европейския съюз. Разбира се, че бихме искали да видим Турция в синхрон с европейските норми. Бихме искали да видим Турция, когато заприлича на Белгия, Италия и други държави. Бихме искали да видим Турция като член на Европейския съюз, защото нашите граници ще се отворят и така сънародниците ни ще могат по-свободно да разговарят за Геноцида с турските учени. Бихме искали да видим Турция като член на Европейския съюз, защото така нашите църкви и имоти в нея ще бъдат съхранявани и възстановявани. Армения смята, че точно в този момент, в който Турция е в процес на преразглеждане на човешките и гражданските права, свободата на словото и вероизповеданията, тя трябва да бъде окуражена и убедена да признае миналото си. Окуражаването и убеждаването трябва да дойдат както отвън, така и от недрата на турското общество. Това е много по-важно, както Хрант Динк подчерта вчера.

Турските писатели и политици поставиха началото на този труден процес на самонаблюдение и проучване. Някои го правят публично и с голяма прозрачност. Можем само да се надяваме, че Европа ще очаква от една сериозна по отношение на присъединяването си към Европейския съюз Турция да е наистина в състояние да се справи със сложността на взаимоотношенията си в съответствие с изискванията и да се помири с миналото си.

В този контекст е важно международната общност да не нарушава правилата, да не си затваря очите, да не допуска снижаване на стандарта, а в замяна винаги да е с протегната ръка, да изхожда от личния пример, от собствената си история, когато става въпрос за преодоляване, за да може арменците, турците и европейците да вървят заедно напред и да пишат новата си история.

ИЗ СТЕНОГРАМИТЕ НА ТУРСКИЯ ПАРЛАМЕНТ

             Първо изказване

Благодаря, уважаеми господин президент,

Преди всичко като гражданин на Република Турция, като един от турците, мисля, че сега ще е най-добре да превъзмогна личните си чувства. Невероятно, но от една седмица насам най-известните медийни агенции от чужбина, в това число и от Армения, се опитват да вземат интервюта от нас във връзка с тази среща, защото те оттам как ги виждат нещата, не знам, но разбират, че нещо става в Турция. Нещо става, по темата нещо става в Турция…. Действително ли нещо става в Турция? Аз, живеещият в Турция и неин гражданин, знам ли ги нещата колкото тях? На това искам да се спра.

            Преди всичко трябва да се подчертае, че съвместното участие на уважаемия министър-председател и на уважаемия лидер на основната опозиционна партия е историческо начало. Това е един важен завой, който изненада малко света. Дори нещо повече: незабавно даденият от министъра на външните работи на Армения отговор на изявлението, според мене, беше малко трудно възприет и остана без отговор от страна на Турция, а и показва колко важен е този процес на раздвижване. Ако се вникне в него обаче, както Етиен Махчупян обясни, това как отвън се възприемат нещата е един много важен от политическа гледна точка проблем. Според мене нашият основен проблем е какво ние в Турция в действителност искаме и как светът възприема нашето искане. Относно влизането в областта на правото, изразено от уважаемия Атакан, разбирането за диалог по проблема и разбирането за намиране или ненамиране на решението му според международното право е всъщност едно паралелно разбиране и за поведението на Армения. И те търсят решение в тази област, т.е. в областта на правото, опитват се да намерят в областта на международното право решение  на това дали Турция е извършила Геноцид. Или че е извършила Геноцид и определяйки цената на стореното по правен път, да я притиснат до стената. Естествено, има различни деятели. Но като погледнем от другата страна, съществува едно много важно, живеещо извън правния език мнозинство. Мнозинство извън тези активни деятели, чиято болка е съвсем друга…..

            Според мене в случая проблемът е друг: болката на коя част от отсрещната страна Турция взема под внимание и поставя на преден план и коя част всъщност иска да вземе за свой събеседник? Защото едно нещо е много важно: безгласното мнозинство в Диаспората и безгласното мнозинство в Армения, т.е. народът, хората имат един-единствен проблем, свързан с историята. Те искат да покажат достойно поведение пред своите предци. Съществува една дълбоко проникнала в съзнанието мисъл. Някои от нас може да го нарекат Геноцид, други – клане, някои – масово избиване, други – погром. В крайна сметка във всеки един от арменския свят е въплътено едно духовно състояние, което не е никак трудно да се определи: бяхме един народ, чиито предци са живели 3-4 хилядолетия по анадолските земи. 3-4 хилядолетия живяхме заедно, но един ден изчезнахме от тези земи. Връзката ни с тази земя прекъсна. Вижте, това прекъсване на връзката, вмествайки го в думи като преместване или изгнание, не трябва да се захвърля на една страна. Защото, ако подхождаме от гледна точка на философията на биологията, връзката между живите същества и живата околна среда е самият живот. Историческата връзка между живото същество и живата околна среда се задълбочава и се увеличава с времето, тя ще се прояви в нещото, което наричаме култура, което наричаме цивилизация. Културата на един народ и средата на преживяваната от един народ цивилизация са тясно свързани помежду си. Ако вие решите да преместите прогонения народ на друго място, откъсвайки го от неговото собствено, ей така, боси и голи, па макар и на златен поднос да го сложите или със златна карета да го превозите, вие сте прекъснали връзката със собствените му корени. Това означава, че го погубвате. Защото, когато се прекъсне връзката на един народ с корените му, той престава да бъде народ, нацията престава да бъде нация.

Между впрочем, ако се вгледате в днешното духовно състояние на Диаспората, ще видите, че основната причина да бъде такава, е все същата болка и търсенето на корените от 1915 година. Защото след случилото се никъде не можа да пусне корен, да продължи съществуването си; стопи се, асимилира се, интегрира се; възможностите да бъде нация, да бъде народ вече са на изчерпване. Представете си сега, един народ, наброяващ осем милиона, от които около три милиона живеят на територия, която определят за своя родина, а над пет милиона са пръснати по четирите краища на света и полагат усилия „да останат арменци“. Да, говоря за „усилия да останат арменци“. Не можете да разберете какво означава това, защото, за да останеш турчин по тези земи няма нужда от такова усилие на духовното състояние.

Защото тези земи са мястото на нашето съществуване и на нашите корени…. Нашият корен не е отрязан от земята ни, не е отрязан от културата ни. Именно поради това, вижте, аз, тази дума „Геноцид“…. ( Всъщност с тази проблемна тема няма да се занимавам.) Ако искате, много конкретно ще обясня своята историческа трактовка и ще премина по-нататък. И така, аз съм човек, преживяващ такова духовно състояние, въпреки че живея по тези земи, знам как това се възприема от моя народ, от моята нация и това е един въплътен в съзнанието ни завет. Имаме само една единствена различна възможност от тях и тя е, че ние живеем все още в нашите земи и то заедно с турците. През 1915 година те оставиха  турците и си заминаха прогонени. И днес те ги възприемат такива, каквито ги бяха оставили. За тях турците няма да се променят (Извинявайте, че повтарям тези думи тук.), турците няма да могат да се цивилизоват. Ако им се даде възможност, винаги могат да направят същото още веднъж. Съществува едно мнозинство, носител на това настроение, но, както и уважаемият господин Атакан подчерта, това мнозинство се придържа към правните норми, но тази позиция не може да се приеме за правилна. Всъщност и на арменците са им ясни тези правни норми. Ако не се лъжа, а и вие ще си спомните, че самият президент Кочарян, Соколът, преди три години каза: „Ние нямаме териториални претенции към Турция, а и от правна гледна точка нямаме право на това.“ И това се излъчи на живо по турските телевизионни канали, т.е. от Турция да се вземе земя и т.н.

Има и друга причина за душевна болка. Нека да кажем каква е тя. Арменският народ смята, че неговите предци са преживели голяма несправедливост не само от страна на Турция. Затова и този негов травматизъм се предава от поколение на поколение. Срещу вас там стои един арменски свят с тази болка в душата. Исках специално да ви го подчертая.

Добре де, това поведение на арменския народ много ли е недостойно? Ако човек търси правдата заради несправедливост, извършена спрямо дедите му, това недостойно поведение ли е? Питам турците, хората в Турция. Но и нещо друго питам арменския свят, когато съм сред тях, когато разговарям с Диаспората и все казвам, и казвам. Добре де, ако един турчин отхвърля Геноцида, непременно като недостойна позиция ли окачествявате това? Дори ако човек разбира колко лошо нещо е Геноцидът, разбира смисъла на расизма и отхвърля расизма и Геноцида, но и мисли, че неговите предци не са били расисти и извършители на Геноцид. Не е ли достойно това поведение? Това пък казвам на арменците.

Като мене между тези два проблема на Турция са и останалите турски арменци. Ние висим на косъм, но оставаме на най-вярната позиция, предлагаме най-правилните решения, защото сме в самата Турция. И затова предлагаме следното: всяка една от страните да осмисли достойната позиция на другия и така да се стигне до единно решение. Според мене това е проблемът, който стои пред нас.

Да, уважаемите Ердоган и Байкал изложиха една нова инициатива, но тя изисква един нов стил, изисква нови механизми. Ако не можем да създадем нови стилове и механизми за новата инициатива, можем със стария стил да я провалим, а и мисля, че вече я проваляме. Действително, както Етиен Махчупян отбеляза, издадените през последните месеци публикации или поканените от други държави историци и техните изказвания за вътрешните проблеми на Турция, плюс разкриването на общи гробове, за да кажат: „Вижте колко гробища има на турци, убити от арменци.“, всичко това е направено във връзка с новата инициатива. При това положение мисля, че не сте схванали добре духовното състояние на арменския свят.

Най-вече искам да засегна специално темата за общите гробове. Според мен Турция трябва по възможно най-бързия начин да се откаже от този вид подходи. Ако шефът на Турското историческо дружество излезе и каже: „Ако арменците знаят поне един общ гроб, нека дойдат да го покажат, аз ще го отворя.“ Това означава, че той се подиграва с духовното състояние на арменците. Поне арменския свят възприема това по този начин…. Ако искате да погледнем така на нещата: ако това са взаимни удари, нека да се разберем, че има и няколко арменски. Не може по този начин, чрез делене на скелети, да се подхожда към тази тема. Това е начин на изразяване. Опитвам се да ви го обясня. Защото това не са документи. Оттук искам да премина на следното: вижте, ако ще разглеждаме историята само по документи, можем да я разглеждаме и да кажем, че нищо не се е случило или че много неща са се случили…. Но не просто да се разглежда историята, много по-важно е „как да се разглежда историята“. Това „как да се разглежда историята“ не се нуждае от документи, а от нещо друго…… Нужна е етика, нужна е съвест. Ако съумеем да подходим съвестно към историята, много е възможно да постигнем взаимно разбиране. Лично за мене това, че не можахме да го постигнем, е много безсмислено. Уважаеми господин Йомер Лютем, преди малко колко държави, 14 споменахте? Но с това вие насочвате към тукашната арменска Диаспора цялата неприязън на тези държави. Само че не в това е проблемът. Проблемът е в това, че ние не обсъждаме по същество нещата и по този начин допускаме той да излезе извън страната и да се решава от външни фактори.

И ето днес защо светът се е развълнувал? Защото според мене за тях сега е по-важно следното: Дали пък Турция не иска сама да реши проблема? Като е извикала 2-3 арменци в Парламента, това означава ли, че тя наистина полага усилия да реши проблема? Ако е така, според мене това трябва да продължи, докато проблемът съществува тук по тези земи, и да се обсъжда свободно.

Вижте, доколкото мога да предвидя с поглед от вътрешността на страната, по-нататък нещата трябва да протекат по следния начин: във връзка с темата Турция се нуждае от алтернативно проучване. Всички ние се нуждаем, всички вие се нуждаете. Прочетох последната книга на уважаемия господин Халачоолу и имаше места, които ме объркаха. Сега преглеждам отново арменските източници, за да търся в тях отговорите. Главите ни са объркани. Необходимо е да се направи нещо. Но тук има и друго: за да не се объркват главите ни, знанието в страната трябва да се освободи от задръжки, свободата на словото трябва да се прилага в точния й смисъл.

Така, ако писател като Орхан Памук излезе и каже нещо или Халил Берктай каже нещо и ако го нарекат „арменски слуга“ и на другия кажат нещо подобно, начинът по който това се възприема отвънка показва много ясна разлика в тона на това говорене на Турция и на говоренето й с поканените в Парламента арменци. Трудно е да се открие искреност. Тази среща на становища навън се възприема като шоу. Беше ми зададен въпрос: „Вие отивате да правите шоу или да водите истински дебати?“

Моите предпочитания и желания са този проблем наистина да премине от ръцете на Запада и на света вътре в Турция, защото светът се отнася много несериозно, особено Западът… И в миналото, и днес…. Казвам им го в очите, когато съм при тях. Следващата седмица ще ходим в Европейския парламент и там ще кажем, ето, точно това ще кажем: ако за един стар случай отпреди 90 години се налага да се заплати от днес живеещите хора (за да не се разбира погрешно, това заплащане е обезщетение, онова другото не се смята), то най-малко трябва да се заплати и цената на съвестта и да се плати от най- отговорните европейски страни. Защото грешките, допуснати в миналото, се повтарят по същия начин и днес. Точно по същия начин….. Само един последен пример за това е достатъчен. Не става въпрос за такова пренасяне на проблема в парламента от уважаемата госпожа Меркел, значи, заради това, че тя харесва черните очи и черните вежди на арменците. В Германия и в тамошната Диаспора арменският проблем не е една от обсъжданите теми. 20 хиляди арменци живеят там, но никак не са активни. Не, проблемът на Меркел е друг: „С каква карта да играя, за да попреча на влизането на Турция в Европейския съюз?“ Тя си мисли: „Ах, само да знам, че темата за Геноцида е една много чувствителен тема за турските националисти в Турция. Тя ще е склонна дори да се откаже от членство в Европейския съюз след това, което аз ще оповестя тук.“ Естествено, като отида там, мога да кажа на арменците от Диаспората: „Събудете се, Меркел не прави това за ваше добро.“ Но така или иначе съм в Парламента и на вас, уважаеми народни представители, искам да кажа това. Как можем да оставим в ръцете на Меркел тази сила?

Има само един-единствен път: да пренесем този проблем тук и най-важното – отношенията между Армения и Турция да се решат по възможно най-бързия начин.

Вижте, най-важната страна на това начало, поставено от уважаемите господа Ердоган и Байкал, е нейната смелост като първа стъпка. А слабата страна на първо място е проблемът за стила, а на второ – това, че историята и политиката трябва да се разграничат една от друга. Ако ще казваме на света: „Първо да говорим за историята, да я решим и след това да създадем връзки с вас.“ И ще развиваме тази теза. Обозримият (а може би и не само този) път е насочен точно към това. Според мене това не е правилният път. Без да се създаде връзка, за нищо не можете да говорите. В изявлението на Армения се говори именно за това. Те казват: „Ние нямаме предварителни условия. Нито пък казваме признайте Геноцида…“ Не са казвали досега: „Заедно да направим…“ и други подобни. Казват: „Искаме отношения без предварителни условия.“

Според мене, това е първата стъпка за възстановяване на влошените взаимоотношения. Що се отнася до цената, която Европа трябва да плати, ако искате мога с едно изречение да кажа, че в миналото тя положи усилия тези два народа взаимно да се унищожат, а днес трябва да положи усилия, за да развие отношенията между тях. Във връзка с това трябва да вложи пари, умения, проекти, човешки ресурси и всякакъв вид източници, за да може да подобри взаимоотношенията. Освен да поставя пред парламентите изискването за вземане на решение за Геноцида, много важно е тя да подходи така и да заеме такава позиция, че да брани от такава опасност. Ако има такава вероятност, дори да бъде готова да действа. Това е задължение на Европа, но и наше задължение, много моля, да не поставяме историята пред политиката… Нека първо решим по политически път отношенията си с Армения и мисля, че трябва час по-скоро да отворим път за нормализирането им между двата народа.

Благодаря.

            Второ изказване

             Господа, преди всичко подготвих изказването си с мисълта „с какво бих могъл да бъда полезен на тази среща?“ Разбира се, не мога да бъда човекът, който определя и насочва външната политика на Турция, а и нямам такова намерение. Но това, че хем съм арменец, хем съм от Турция и най-вече, че съм гражданин на Република Турция (някои може да смятат това за неудобство), ми дава възможността да гледам на проблемите и емоционално, и разумно. Имам такава черта на характера, способна да гледа разумно, опитвам се да прилагам едновременно и двете. И ако по темата имам предложения, ще се опитам да се включа. Ние с уважаемия господин Елекдаг и преди това сме обсъждали тези неща няколко пъти заедно и на различни места сме разговаряли по темите. Специално по отношение на отварянето на арменската граница уважаемият господин Елекдаг се приближава понякога до моето мнение, а понякога аз се доближавам до неговото според случая. Но това, което искам да подчертая тук, е следното: дали ще обсъждаме разрешаването на тази история от юридическа гледна точка или просто от гледна точка на разрешаването й, все ще я поставяме като тема на дневния ред. Ако постоянно свързваме всичко с „това да го решим“, както казва уважаемият господин Елекдаг, нищо няма да решим. И аз като човек, който вижда добре невъзможността да се реши, казвам: „Не! Трябва да направим нещо, трябва да предложим друг изход, иначе, ако продължаваме така, подчертавам, това ще продължи безкрайно. Това обсъждане на историята и без това ще продължи до безкрайност, защото взаимното ни убеждаване с документи по този въпрос ще отнеме още много дълго време.

            Но, вижте, има едно ново време, което работи само за себе си. Въпреки сближаването ни, въпреки разграничаваното ни съществува понятието време. Ще продължа да ви разказвам за ползата от Виенската среща. Какво стана? Срещата се оказа в задънена улица, нали господа!? Но публикуваната книга на Халачоглу и неговите колеги (според това, което самите те казват), съдържаща голяма част от онези документи, беше изпратена във Виена…. В отговор на тази книга арменски учени написаха книга, която наскоро беше издадена на арменски език и която, ако е решил Господ, ще преведа на турски език и ще я разпространя в Турция. Така че всъщност документите и историята сами по себе си вече не са актуални. Но вижте, ако обвържем връзките с това, ако не ги създадем тези връзки, процесът ще се удължи още повече и от това нищо няма да се получи. Това е, което се опитвам да ви обясня.

            Уважаеми народни представители, ще ви кажа още нещо: в този момент с ръка на сърцето трябва да помислим. Аз, който съм загубил в миналото свои близки в Ерзерум и Арарат, най-искрено съчувствам на мъката на тези хора и повярвайте, много добре ги разбирам. Казвам това, за да ви призова да разберете нещо друго. Вижте, в тази държава хората, чиито близки са били убити от арменците, могат да издигат паметници и да организират шествия. И аз съм един турски арменец, и аз изгубих предците си в онези дни. Обърнете внимание, че не използвам правна терминология. Аз такова нещо не мога да направя. Турски арменец съм, гражданин съм на тази държава, но не мога да говоря за мъката на моите предци. Защото, ако го направя, ще се възприеме като напомняне за извършения Геноцид. Искам да подчертая нещо тук: ето, аз като не съм пострадал от този Геноцид, това пречи ли ви да възприемете позицията ми? Дано, вижте, дано проблемът да се реши тук…. Можете ли да си представите една такава картина: помислете си какво би казал светът, ако в тази държава арменци могат да правят възпоменания за своите изгубени деди на 24 април? Помислете си как би реагирала Диаспората? Знаете ли как се изживява този миг на пречупване? Повярвайте, опитах се да дойда тук заради това и много ви благодаря. Друго ако не, поне пред вас изложих тези неща. Но споменатото от мене взаиморазбирателство и онова, което нарекох стил, са свързани с темата, и което е необходимо да се направи, ще го осъществя докрай. И за уважаемия господин Елекдаг ще го направя, пред всяка изпречила ми се партийна програма ще го направя, ще ви приканвам неуморно да обсъждаме тази тема. Защото, господа, повярвайте ми, друг изход не се вижда.

Благодаря ви….

 Съдържание:

Алексис Говчиян. ЗА КНИГАТА НА ХРАНТ ДИНК………………………………………

Етиен Махчупян. НА ТАКАВА ВОДА ПРОПУКАНА ЗЕМЯ МОЖЕ ЛИ ДА УСТОИ?…..

Международна фондация „Хрант Динк”………………………………………………………

Посвещение…………………………………………………………………………………….

Предговор………………………………………………………………………………………

ДОСКОРОШНАТА ИСТОРИЯ НА ЛИПСА НА ВЗАИМООТНОШЕНИЯ………………

Усилия за установяване на контакти на неофициално равнище……………………………

ПРИЧИНИ ЗА ТУРСКО-АРМЕНСКАТА ПАСИВНОСТ…………………………………

История… Травматизъм… Параноя… ………………………………………………………

Душевното състояние на арменския свят или тежкото наследство: травматизми…………

Разпиляното наследство: исторически отношения……………………………………………

Основна съставка на турската национална идентичност: параноята……………………….

КАКВО ТРЯБВА ДА СЕ ПРАВИ? КАКВО НЕ ТРЯБВА ДА СЕ ПРАВИ?………………………

Действащите лица… Ролите… Предпочитанията… …………………………………………

Първият код на катинара: отваряне на границата; установяване на дипломатически отношения………………………………………………………………………………………

Отключване и преодоляване на историята…………………………………………………..

Основната ос на политиката, която трябва да се провежда: общи полета на интереси……

Желание вместо страх…………………………………………………………………………

ЗАКЛЮЧЕНИЕ………………………………………………………………………………..

ПРИЛОЖЕНИЯ……………………………………………………………………………….

Новите изречения в арменската идентичност, или водата, открила пукнатината…………

АПЕЛ НА АРМЕНИЯ КЪМ ТУРЦИЯ..………………………………………………………

Като съседи трябва да желаем преодоляването на миналото……………………………….

ИЗ СТЕНОГРАМИТЕ НА КОМИСИЯТА НА ТУРСКИЯ ПАРЛАМЕНТ…………………

Първо изказване………………………………………………………………………………..

Второ изказване…………………………………………………………………………………