0
0
Интервю с Жаклин Бодурова, сътрудник на вестник „Парекордзагани Цайн“, автор на материали по специализирани теми като архитектура, изкуство и архивно наследство.
Наскоро започва да твори поезия.
Възпитаник е на Строителен техникум „Васил Левски“ – Варна и Университет по архитектура, строителство и геодезия– София. Реализира се в сферата на проектирането и инвестициите в строителството като утвърден водещ проектант, технически консултант и координатор по време на строителния процес. Участвала е в научната конференция „Културното наследство на Варна“ към Съюза на учените – Варна, в научната конференция „Хармония в различията“ на Университета по Библиотекознание и Информационни Технологии – София и в Български форум за Междурелигиозен диалог и сътрудничество – София с научни доклади на теми в сферата на архитектурата, изявени личности от арменски произход, етнографията, историята и религията на етноса ни.
Наскоро редколегията ни се запозна с твоя „сборник с животоописания и пътеписи“, които посвещаваш в памет на 98-годишнината от безследното изчезване на твоята прабаба Хрипсиме, която завинаги е останала в земите на Турция. Какво те накара да избереш това заглавие „ПРЕДОПРЕДЕЛЕНА СЪДБА. Два живота, два свята на една жена…“?
През месец ноември на 2022 година се навършват 100 години от безследното изчезване на моята прабаба Хрипсиме в земите на Турция. Тя е майка на моя дядо Кеворк по бащина линия, който през целия си съзнателен живот води кореспонденция с Организацията на Червения кръст в Женева (Швейцария), твърдо убеден, че тя е жива и отведена в харем, понеже впечатлявала с красотата си, и подтикван от силната надежда да открие нейните следи. Уви! Безнадеждно! Първият разказ, който написах е посветен на предполагаемата съдба на моята прабаба Хрипсиме, след нейното принудително ислямизиране, и реших същият да е акцент на творбите ми. Това е душевната болка в семейството ни, превърната в травма, която ни съпътства и напомня за кармата ни. Считам, че моят живот представлява ехо на нейния, оставайки в земите на Турция. Например, аз мечтаех да се посветя на проектирането и да работя за удоволствие в ателие, сред картини и цветя. Уви! Съдбата ме отведе да започна работа в кметство, където сама да отговарям за незаконното строителство на пет подрайона с обхват: ул. „Девня“, бул. „Пирин“, бул. „Цар Освободител“ и ул. „Струга“ в град Варна под непрекъснатия контрол на ДНСК-София и Министерство на регионалното развитие и благоустройството – София. Чудих се каква е причината да се озова сред строителни книжа и документи. Една суха матерея, която изисква строгост, съсредоточеност и отговорност. След десетина години аз си отговорих на въпроса. Редно беше да стана аптекарка – много подходяща професия за една жена, следвайки пътя на моята прабаба. С моят афинитет към математиката избрах друга професионална сфера и Съдбата предопредели моя житейски път, обременен от кармата в рода ни. Придобитите знания в областта на Закона за устройството на територията и административното обслужване спомагат да съдействам на клиентите ми да приведат имотите си в законна форма и да ги преустройват с цел да им носят доходи. Аз извършвам дейност подобна на причината, за която моята прабаба Хрипсиме е изпратена сама в Турция от нейния съпруг с цел да продаде имотите на семейството и тук, във Варна, той да развие богата търговия.
Това ме провокира да избера заглавието „предопределена съдба“ и същата представлява „два свята на една жена“, понеже живота на свободна християнка рязко контрастира с този на принудително ислямизирана арменка.
Кое е поддържало спомените ти за нея (прабаба Хрипсиме) толкова дълго време?
Дядо ми Кеворк и неговият брат Хачик виждаха у мен тяхната майка. Имам спомени за коментарите им, когато се събирахме по семейни поводи и празници в голямата къща, отредена за чичо ми да създаде семейство там. Оприличаваха ме на нея по рядко бялата ми кожа, черните гъсти коси и изписани черни вежди, висока и стройна, и прозорливо преценяваха, че аз ще наследя нейната сериозност. Израснах с разказите за моята прабаба Хрипсиме от ранните си детски години, предавани от баба ми Вартануш. Всеки ден тя ми говореше за свекърва си от преклонение към нея за рядкото възпитание, култура и мъдрост, което е предала на първородния си син, неин съпруг. Представяше я като образец за интелектуално и духовно извисена жена, аптекарка по професия. Изразяваше непримирението си с нейната участ.
Използваш интересен литературен трик да вмъкваш един и същи акцент в различни части на разказа – каква е твоята цел?
Използвам този подхват да вмъквам един и същи акцент или, както вие го наричате „литературен трик“ с цел да подсиля емоцията, която лично съм преживяла, за да предам историята в автентичен вариант с цел читателят да се пренесе в друг свят и да усети емоционалността. Например „бащината къща на нейния арменски съпруг“, „напомнят за отминалия сладък арменски живот“, „леко отмятала черната абая от главата си в моментите, когато оставала сама… не била свикнала с ислямските традиции“ в разказа „Предопределена съдба“, „Кръстена на обичната си баба с красиво арменско име на Светица, чиито имен ден празнуваше на „Сурп Аствадзадзин““, „Нейната майка не й простила измяната пред арменския род!“ и „Простенваше с жалостив глас, а погледът й се рееше нейде в минали спомени…“ в разказа „Силният дух на една арменска майка от Марзван“ и „братовчедката на дядо ми по бащина линия, неизвестно от чия страна“ в разказа „Пътуване към корените на дедите ни… Потомци на една изстрадала, но вечно оцеляваща нация“.
Каква част от разказите съдържат твои лични спомени?
Осем разказа – „Подножието на Странджа планина, огряно от усмивката на Бог“, „Предопределена съдба“, „Силният дух на една арменска майка от Марзван“, „Пътуване към корените на дедите ни… Потомци на една изстрадала, но вечно оцеляваща нация“. „Неочаквана семейна среща“, „Семеен портрет“, „Тантето“ и „Незабравими спомени…“, представляват интерпретация на осъществени срещи и преживени събития в действителност, водена в стремежа ми да съхраня ярките спомени с точния изказ за поведението на определени хора и моето впечатление от тях. Аз израснах в тяхното обкръжение, което носеше у себе си полъха от времето на Царство България, впечатлена от редкия финес и възпитание, безупречно поведение и обноски, културата, свободното владеене на чужди езици и пиано. Достолепието им повлия върху моята духовна аура. Днес усещам как мислено разговарям с тях. Преживе ме въвеждаха в една красива приказка, която спомогна да се формира колоритността на моята душевност. Когато съм притеснена с ангажименти в работата си или с отговорността да защитя поредния си проект, някой ще ме ядоса при оглед на обекта, спомня ли си за тях, мигновенно се пренасям в друг свят, попадам в различно измерение, което ми създава умиротворение.
Какво би ни споделила за разказа си МАХМУТЛАР?
През месец октомври 2007 година с баща ми заминахме за първи път на курорт в Турция. Отседнахме в хотел „Деха“ на крайбрежието на Средиземно море, находящ се в квартал Махмутлар, разположен на 16 км от курортния град Алания. Веднъж посетихме центъра му, ползвайки долмуш, така наречените микробуси. Предпочитахме следобедните часове да прекарваме в разходки из улиците на квартала и да се сливаме с минувачите, опознавайки тяхното битие и докосвайки се сред атмосферата на Ориента. Богато озеленен с разнообразни храсти и цветя, усещаше се уединение, забавено темпо и рядко спокойствие. Един ден вървим по главната улица. Аз следвам баща ми отзад, уморена от жегата. Изведнъж забелязвам един възрастен мъж на около 70 години, с чисто бели коси и мустаци, с висока и стройна фигура, елегантен. Рядко фин, както казваха възрастните някога „финесът му отгоре се лее“. Визията му излъчва топло благородство. Облечен в дълъг панталон, въпреки жегата, бяла копринена риза с къс ръкав и вратовръзка. В ръката си държеше някогашна плетена мрежичка, за пазар, пълна с хляб, кофичка кисело мляко и дребни хранителни продукти. Излязъл да пазари с безупречен външен вид. Аз бях убедена, че този мъж е арменец. В този миг баща ми, който е много сдържан на емоции, се спря и обърна към мен с думите: „Този мъж е арменец!“ Той мина покрай нас, а ние се загледохме в него. Аристократ! Това е образецът на някогашният арменец, отличаващ се с възпитание и култура, останал да живее по родните ни земи, отстоявайки да не се обезличи!
Сподели ни кое в съзнанието ти се зароди първо – идеята да опишеш тези места или първо ги посети и после ги описа в книга?
Посетих Турция през месец декември 2004 година за първи път, отсядайки в Кушадасъ, по повод да посрещна Новата 2005 година там, изпратена от мой клиент, който ме сюрпризира с подарък за дейността ми на водещ проектант и главен консултант на голям проект за негов обект, придружена от моя баща Едуард.
На 29 декември в 18:30 часа потеглихе. На следващия ден, преди изгрев слънце пресякохме Дарданелите с ферибот – границата между Мраморно море и Егейско море, с цел да се озовем от Северната в Южната част на Турция и от там да продължим по суша пътя към Измир, движейки се по крайбрежието на Егейско море. В 05:30 часа, сутринта бавно приближаваме с ферибота брега на пристанищния град Чаннакале и тръпнем в очакване! Постепенно пред нас се разкрива обичайната улица за коли с две ленти, започваща от крайбрежната алея и със зелената алея в средата, засадена с палми. Типичното растение за Ориента.
Погледът ми се прикова! Много силна вътрешна емоция изживях в този момент, докосвайки се до родните места на моите предци! Като дете, когато виждах тази картина от Ориента в книгите, ме обземаше една необяснима носталгия и вълнение, като че ли до вчера сме били там със семейството ми. Достигнахме брега и се развидели.
Поехме пътя към Кушадасъ в права линия. Забелязахме табела в син цвят, върху която е изписано с големи букви: „BALIKESIR 200 km“. Тази табела „се запечата“ завинаги в съзнанието ми! 200 км преди родния град на прабаба Хрипсиме, автобусът направи рязко силен завой надясно и пое по пътя към крайбрежието на Егейско море, за да пътуваме направо към Измир, достигайки Кушадасъ, който се намира на 100 км на юг от големия пристанищен град, считан някога за гръцки и наричан Смирна до 22 септември 1922 година.
Двадесет и два часа пътувахме от Варна до курортното градче Кушадасъ. Само час и половина – от 02:30 до 04:00, в ранните часове на 30 декември задрямахме с баща ми… Толкова силно беше вълнението при първия досег с родината на дедите ни! Това първоначално усещане е като при първата любов! Усещането не може да бъде обяснено с обикновени думи. То само се чувства. Изпитва се един път в живота и всеки следващ допир и среща е като нещо, което вече е предвкусвано. Първи срещи с родината на моите предци, първи трепети! Никога няма да забравя този момент!
Обаче, през цялото време аз бях обзета от чувството, че се намирам в родните си земи, въпреки че се отдалечаваме от Бандърма и Балъкесер. Някакъв вътрешен глас ми нашепваше, че съм свързана с тези места и пътувам към град, с който съм обвързана. След години, през 2011 година, се оказа, че Измир е родния град на рожденния баща Харутюн Манукян на моята баба Вартануш по бащина линия. Тогава разбрах, че няма случайни срещи и посещения в този живот и връзката ни с мъртвите, макар и невидима, е силна и осъществима.
Това ми се случи и в Одрин през месец юни 2018 година, когато търсих някогашния Арменски квартал и изведнъж попаднах на реставрирана къща, преустроена в бутиков хотел с арменското име „Михран“! Почувствах, че с моите предци ме „свързва“ една „невидима пъпна връв“ и когато съм там те се усмихват благоговейно и ме закрилят.
Кушадасъ е малко градче, разположено край Егейско море и хотела, в който отседнахме за три дни се намираше в края на бреговата ивица, в близост до кея, отвеждащ към маслинова горичка. Уединение и романтика! Сутринта на 31 декември, аз и баща ми слязохме във фоайето на хотела да изчакаме автобуса с цел да ни отведе на екскурзия в древния град Ефес и Дома на Света Дева Мария. Времето беше тихо, топло, нашепващо за пролет. Поради това ние излязохме навън на въздух. Крайбрежието бе окъпано в слънце. Тогава баща ми възкликна:
„Ах, моите дядовци какви земи са напуснали! Слънчево крайбрежие, топло време през зимата! Достатъчно съм обикалял България. До края на живота си, колкото дни са ми останали, само Турция ще посещавам.“
Така и стана! През месец октомври 2007 година той ми подари почивка в Южната част на Турция, край Средиземно море. Попаднахме в Махмутлар, квартал на град Алания. Живописно уединено място! Изцяло равнинно, без никакво възвишение. Изключително топло. В 6 часа слънцето надниква в стаята и те вдъхновява за живот. Както казваха възрастните арменци някога: „Ищах (желание) за живот ти идва!“ Морето е единствения допир с цивилизованния свят, както и луксозните автомобили, където до шофьора винаги седи неговата съпруга, цялата забулена от глава до пети. Усещам как съм отдалечена „вдън земя“. Там отново ме обзе чувство на носталгия и сантименти, че се намирам на земя, която ме свързва с арменските ми корени. Оказа се, че този град е от някогашното Арменско кралство на Киликия със столица град Сис, днес град Козан, и тогава се назовавал Калонорос.
Посещението ми продължи десет години – от 2007 до 2018 година с две прекъсвания през 2012 година и 2016 година, по земите на Егейска Турция – западното крайбрежие и част от южното, които някога са били предимно собственост на гърци и заедно с арменците са споделяли хармоничен съвместен живот. След всяко посещение аз написвах поредния пътепис с впечатления.
Ти си добър разказвач – очерци, пътеписи, документални статии … Как се породи желанието в теб да пишеш и стихове?
По този повод ще „отдръпна завесата“ и ще ви допусна в моето лично пространство. Моята първа любов Любен Бостанджиев беще наследник на два стари изявени градски фамилии в София и Варна, чиито произход води началото си от Велико Търново по бащина линия и от Лозенград (Турция) от страна на майка му по време на Царство България. Единият му дядо Светослав Бостанджиев е бил заможен търговец, с чиято съпруга Елисавета, израснала в къща на площада срещу Народното събрание в столицата, често са посещавали на чаша питие джаз клубовете на хайлафа, където тя блестяла с изящните си дълги рокли, а той с фраковете си. Другият му дядо инж. Иван Вълканов е завършил строително инженерство в Хановер (Германия) през 1928 година и назначен за главен инженер на Двореца в Балчик по време на управлението на Реджина Мария, където неговата бъдеща избраница на сърцето му Анета е била придворна дама. Любен продължи семейната традиция и като отличен математик завърши строително инженерство. Днес той е инженер-конструктор в Кърджали, където реши да се уедини, след раздялата ни, и там създаде семейство. Моят баща с патриархално възпитание настоя да прекратя взаимоотношенията ми с това момче, мотивирайки се, че животът е пред мен и е редно да избера за съпруг мъж с арменски произход. Нямах начин да се възпротивя. Но заявих, че ще остана сама, посветена на професията ми. Впоследствие се оказа, че аз нямам право сама да направя избор на житейски партньор и същия е задължително да бъде избран от родственици, които не впечатляват с интелект. Паралелно аз направих опит да създам семейство, но безуспешни, последвани с големи разочарования и душевни травми. В култов момент на преживени чувства у мен отключи таланта да пиша, намирайки спасение на душата ми, изливайки мисълта върху белия празен лист.
Бащата Таквор Пюзантян на рожденната майка Манник Пюзантян на баба ми Вартануш е имал чичо с висш духовен сан – владика в Арменската Патриаршия в Цариград, приел името Партимиос Сърпазан. Сестрата на Манник, Паранцем Пюзантян (четвъртото дете от общо пет) напуска семейството си през 1936 година при навършване на пълнолетие на 21 години с цел да се посвети в името на Успението, като се покалугери. Счита се, че прави този избор след изживяна емоционална травма в личен план и под въздействие на калугерките във Френския девически пансион „Сен Жозеф“ в София. Заминава за Марсилия (Франция), където тя прекарва три години като послушница и получава висше богословско образование по теология. През 1939 год., на 24 години приема монашеското поприще с името Сьор Мари Норбер Пюзантян (Soeur Mary Norbert Puzantian). Тя се посвещава на великото мисионерско дело! Назначена е за ръководител на палатата, в която е живял и нейния чичо Партимиос Сърпазан. Сьор Мари Норбер Пюзантян е изпратена да служи в Бейрут (Ливан). Назначена е във Френският девически лицей, където преподава френски език и математика до избухването на войната на 1 април 1975 год. След това заминава за Атина (Гърция) и там се установява да живее в католическия манастир „Сен Жозеф“ до края на земните си дни на 96 години и намира покой на душата си на 19 юни 2011 година. Възможно е да съм наследила интелекта от тях.
На 22 април 2015 година, в навечерието на 100-годишнината от Геноцида, извършен над арменците през 1915 година, аз издадох книгата „Портрети“, включваща документални истории за личности от арменската интелигенция, която по примера на българите завършват чуждестранните колежи и/или класическите отдели на престижните Мъжки и Девически гимназии, след което продължават следването си в университетите на страните от Западна Европа по време на Царство България.
Едва тогава през месец юли същата година Съдбата ме срещна с моя житейски партньор инж. Мирослав Методиев, като реверанс за моето пионерско дело в осветяване паметта на предците ми. По този начин аз отстоях на принципа си да бъда придружена от високообразован човек, с който ни свързва един и същ светоглед и интереси в сферата на културата и историята. Останалото е суета и предопределена житейска карма.
Миналата година непредвидимо Съдбата ме срещна с човек от близкото обкръжение на семейството ми, след 30-годишно отсъствие в моя живот, чиито бащи бяха близки приятели по онова време. Неговият житейски път наподобява на мечтите ми, които по стечение на обстоятелствата не се сбъднаха и аз поех по пътя на професионалната ми реализация. Моят баща искаше да избера житейски партньор от тази арменска среда, която той познаваше. Водена от амбиции в науката и подкрепена от майка ми, която държеше и настояваше за образованието и независимостта на жената, упорито продължих да следвам моя път, възпротивявайки се на неговите възгледи и съвети, които оприличавам на тесногръди. След тази неочаквана среща у мен нахлуха смесени чувства, върнах машината на времето назад и като на кинолента във вид на лавина ме връхлетяха мисли, мечти, сравнения и спомени с объркани ситуации, които предопределиха и наложиха да остана, понеже не бях завършила средното си образование и предстоеше да следвам. Впоследствие обстоятелствата се стекоха така, че надделя амбицията да се реализирам в професионалната ми сфера, да се утвърдя в обществото и пиетета ми към работата ме възпря да предприема друга решителна крачка. Животът ми се стече да се нагаждам според отреденото ми и да бъда силна да се справям с трудностите. Под внезапен порив от емоция, въпроси, отговори и лични изводи, се появиха моите стихове във вид на красив лиричен изказ, изразяващи силната ми чувствителност и ранима душа, която проправи своя път подобно на планински извор.
