В предпечатна подготовка е една уникална за арменците в град Русе, книга – „Арменската общност в Русе от XVII век до 2022 г.“

Под печат е книга за живота на арменците от град Русе. Обширната информация, която е обхваната в книгата дава богати сведения за Арменската общност в град Русе от XVII век до 2022 г., както е посочено и в самото ѝ заглавие. Тя е документално четиво, което поставя фокус върху религиозните течения, исторически сводки, статистически данни, духовна, книжовна и културна дейност на общността в града. Авторът, Хачик Лебикян е от град Русе. Познат е като краевед, изследовател, автор на  повече от 15 книги, издадени на български език в нашето съвремие, сред които негови изследвания за всички исторически паметници в града, улици, булеварди и площади, значими сгради, кината и баните, за Паметникът на свободата и Доходното здание (сега Театър), които са двете емблеми на града, Календарната реформа в България и др.

Авторът: Хачик Лебикян

Нашите въпроси към автора ще повдигнат за малко завесата на неговия несъмнено ценен за общността ни труд, ще провокират в нас въпроси за собственото ни място в нашия град, за началото и за оцеляването, което без църква, училище и култура не би било живо днес.

Господин Лебикян,  навреме ли идва идеята за тази книга?

– Идеята за написване на такава книга е доста закъсняла, тя трябваше да се появи поне 70-80 години по-рано, когато е имало много живи свидетели на пристигането на арменци от последната вълна бежанци. Първите десетилетия на ХХ в. са от изключителна важност за арменската диаспора в България. Няма я устната история, няма никакви записани разкази на тези страдалци в архивите. Открих само една кратка бележка в русенски вестник от 1922 г. за пристигането в града с влак на 600-700 арменци от Мала Азия. Бележката е написана с болка, съчувствие и състрадание.   Хората от моето поколение знаеха много малко, да не кажа нищо, за истината от погромите, които са преживели успелите да се спасят арменци от Османската империя. Нашите родители и деди, вероятно да не травмират детската ни психика, не са ни разказвали за ужасите, които са се случили с тях. По-късно от баща ми (роден в Русе) разбрах, че неговият баща бил от Шабин Карахисар (аз го определям като арменското Панагюрище). От там е и легендарният Антраник паша. За общите исторически събития, свързани с арменския народ от последните 6-7 века са писали много учени–историци, това може да се прочете в техните трудове. Но за отделните арменски общности, ако говорим конкретно в България, няма къде да се прочете.  Те са  различни за всеки отделен район на България. Ако в Русе арменците се заселват компактно чак през ХVІІ в., то във Филипополис (Пловдив) те са още от VІ в., преди 90 години там са живеели около 6 хиляди арменци. И сега в Пловдив е най-голямата арменска колония. От историята се знае, че през ХІХ в. арменците в България достигат около 150 хил. души и са били на трето място сред християните, след българите и гърците.

Корицата на книгата

Отдавна имах намерение да направя такава книга. Един мой по-възрастен много добър познат – Мухарем Мухаремов – учител по математика и физика, добронамерен към арменците,  който следеше моите творчески изяви, ме насърчаваше да опиша историята  на арменците в Русе. Като интелигентен и честен човек, с него сме водили спокойни разговори за армено-турските отношения през последните 100 години.  Той издаде  книга  „Русчук и турската общност в Русе 1860-2002”. Години по-късно, след мои проучвания в русенския Държавен архив видях,  че той съдържа много информация за арменското присъствие в Русе. Първата ми работа бе да отворя Летописа на „моето” училище – „Месробян”. Той е написан от учителката Виолета Метоян и обхваща периода от ХІХ в. до края на 1961 г. За първите години на училището тя е събирала сведения от стари арменци, а от 1950 г. добросъвестно е записвала всичко подробно по учебни години.

Тогава у мен се затвърди желанието да направя тази книга, въпреки, че не бях сигурен, дали ще ми стигнат силите. При представянето на последната ми книга през миналата година, кметът на Русе – Пенчо Милков ме попита за творческите ми планове. Първо на него казах за „арменската” книга. Той се зарадва и предложи да участвам в конкурса за малки творчески проекти в областта на изкуството и културата, обявяван всяка година от община Русе. Какво бе учудването ми, когато след няколко месеца кметът ми се обади и попита ще напиша ли книгата за арменската общност в Русе. Вече нямаше колебание и връщане. 

Изнесената информация е подкрепена с цитати, с изучаване на много друга издадена досега литература, свързана с темата. Колко време Ви отне да я издирите и систематизирате? Какви са основните източници, които ползвахте?

–  За книгата бяха ми нужни 100 дни почти непрекъснат труд. Специално за нея си бях взел отпуск. Първите 30 дни бях в Държавния архив, Регионалната библиотека, Регионалния исторически музей, Арменското читалище, в което се съхранява цялата история на единствената арменска организация след 1944 г. „Ереван”.

Изчетох литература  от съвременни арменски автори, най-старата книга е „Ролята на арменците в цивилизацията на народите” от проф. д-р В. Тотомянц от 1942 г., която я имам от баща ми. Голяма помощ ми оказаха изследванията на Агоп Гилигян, публикувани в научни списания от преди четвърт век за формирането на Арменската колония и неговите проучвания за Арменската църква в Русе. Само в една книга – тази на Сурен Овнанян „Армено-български исторически връзки” от 1972 г. намерих много факти, свързани с арменците в Русе от края на ХІХ в. (там има информация за арменците от почти всички градове), които той е взел от вестник „Армения”, излизащ в Марсилия. След този период беше пълен мрак. Не бих могъл да напиша книгата без съдействието, което ми оказаха ръководителите на арменските организации – Флора Артюнян, Саркис Хачикян, д-р Бохос Гаржарян, инж. Люси Нишанян, без подробните записки на инж. Бедрос Бакърджиян, който дълги години е бил член на Църковното настоятелство.

Така, „въоръжен” с информация, която се налагаше да сравнявам и проверявам, седнах пред компютъра и 70 дни писах. Важен момент в подготовката на книгата бе намирането, сканирането и илюстрирането на текста с подходящи снимки, за които също получих съдействие и от „Парекордзаган” – клон Пловдив и за което съм благодарил на всички в самото начало на книгата. Мога да кажа, че самата арменска общност в Русе „написа” тази своя история. Дано само да има кой да я чете през следващите десетилетия.  

Кои са акцентите в книгата?

– В книгата акцентирам на арменското присъствие в българските земи, Арменската колония в Русе, Църковното настоятелство, Основно училище  „Месробян”, читалище „Анжела Чакърян -2008”, Общоарменски благотворителен съюз „Парекордзаган”, Културно-просветна организация  „Ереван”, Скаутската организация „Хоменътмен” и възстановената Женска благотворителна организация ХОМ- клон „Ани” – Русе, който е един от петте в страната.  В последната – девета глава съм се опитал да представя девет русенски арменци, които са оставили диря в града. Това са дипломатът Манук бей, известен и със своя хан в Букурещ, д-р Мъгърдич Тютюнджиян – гл. хирург в местната Военноморска  флотилия (по-късно – Дунавска флотилия). Той е политик, хънчакист, кореспондент на в. „Армения”, автор на пиеси, повести и разкази, ръководител на просветно дружество, драматичен кръжок, но има трагична съдба след напускане на Русе. Арх. Нигохос Бедросян е оставил в нашия град една дузина сгради – паметници на културата, обявени в Държавен вестник. Крупният търговец и благодетел на арменската общност в Русе Саркис Куюмджиян, „Несравнимата Сирануш” – както са наричали гостувалата няколко пъти с голям успех в Русе забележителна актриса Месробе Кантарджиян, поетът Онник Аджемян (Барскуни) – единственият русенец – член на Съюза на арменските писатели, музикантът и диригентът Хачик Михранян. В списъка са още орнитологът Еберхард Унджиян и роденият в Русе проф. д-р на икономическите науки Гарабед Минасян.  

Смятате ли, че историята на всяка една арменска колония в България има нужда да бъде документирана в дълбочина със сведения от миналото до наши дни?

– Да, смятам, че историята на арменските колонии в по-големите градове трябва да бъде документирана. След като вече има такива книги за София  и Русе, би трябвало да се появят книги и за града с най-многобройно арменско население – Пловдив, за Варна и навсякъде, където биха могли да се намерят документални материали в Държавните архиви, защо не и запазени лични архиви, записани устни разкази (ако има такива).

Особено с прогресивното намаляване на арменците става наложително всеки град, в който все-още има арменци със своя църква, организации и обществен живот, според силите и възможности си, да документират своето присъствие от миналото до ден днешен.

Със сигурност през тези повече от 100 години арменци от цяла България са дали своя принос в стопанското, икономическо, културно развитие, както и в областта на спорта за своята втора родина – България.   

 Разговаря: Хрипсиме Ерниасян

This entry was posted in Парекордзагани Цайн. Bookmark the permalink.